<<< Към страница 1 на интервюто с Вики Терзийска <<<

В началото, когато се запознаваш с него, притесни ли те фактът, че има семейство, деца зад гърба си?

Естествено, че ме притесни. Аз много дълго време не го приемах въобще на сериозно. Но се оказа, че той е доста сериозен. Беше много последователен в действията си. Всичко, което направи, ми доказа, че това, което говори, не са само приказки.

А притесни ли те бързината, с която се развиха нещата между вас?

Да, то всичко се случи за една година. Имам чувството, че Господ си знае работата. Когато нещо трябва да стане, то просто се случва. Дали става за 2 седмици, или за 2 години, едва ли има много голяма разлика. Според мен, двете години толкова много удължават всичко това във времето, че в един момент, един интелигентен човек започва да си задава ненужни въпроси.

А когато нещата се случват просто ей така, значи така е трябвало да стане. И ти просто трябва да скочиш, без да се замисляш, защото усещаш, че има смисъл. Аз винаги съм била на ръба на супер риска. Винаги се гмуркам в нещата, просто защото усещам вътрешно, че най-вероятно са правилните.

И сега ли продължаваш да рискуваш така смело?

О, да. Това с „Маргаритка“ също е огромен риск. Аз финансирам всичко с мои средства, които съм събирала през годините. Това е една изключително голяма инвестиция и категоричен риск. Вместо да ги изхарча за някаква екскурзийка или някое апартаментче, което да си купя, реших да рискувам и да ги инвестирам в кауза. Да направя нещо, което смятам, че ще има отзвук не само в моята глава, но и в сърцата на всички малки дечица.

Петър е бизнесмен, а ти си човек артист. Той ли е този, който те приземява?

По-скоро аз го приземявам. Той е изключително чувствителен. Изключително достоен, мъж на честта. Изключителен кавалер. Мъж, който винаги ще те накара да се почувстваш жена. Това, повярвай ми, е нещо, което много отдавна не бях срещала. Тези обноски, начинът, по който един мъж може да накара жената да се почувства приласкана, ухажвана, красива със съвсем елементарен жест, почти вече не съществуват. Аз много тъжа за тези неща.

Може хората да ме нарекат ретро, но смятам, че това е едно наследство, което не трябва да остава там, в миналото. Всяко семейство трябва да предава тези неща на децата си и да ги кара да го предават нататък. Сега, като ги гледам тийнейджърите как се държат, как говорят, какъв език използват, стресирана съм категорично. Не искам дъщеря ми така да говори – ооо, брат... (преправя си гласа). Аз не разбирам какво говорят, не разбирам този сленг.

Плаши ли те това? Колкото и да я възпитаваш, в един момент социалната среда може да я промени, и то по начин, по който ти не искаш?

Аз няма как да я държа затворена. Но според мен, ако тя има нещо стабилно, дадено й от вкъщи, всичко това, което види отстрани – да, може да й направи впечатление донякъде, но това няма да стане нейния начин на поведение. Поне така се надявам, не знам...

Снимка: Личен архив

Ако един ден започне да слуша Гери-Никол?

Няма нищо лошо. Гери-Никол има не лоши парчета. Но въпросът не е в това да слуша Гери-Никол. Въпросът е в това, че самата Гери-Никол говори по този начин, за който ти казах преди малко. Да вземем например Бионсе – тя също има провокативни клипове, провокативно поведение, ходи с изрязани бикини и високи ботуши, но когато заговори, когато участва в благотворителна кауза или се появи на официална среща, ти просто замръзваш, защото виждаш една страхотна жена, която има стил, класа и всичко останало. Докато тук ги нямаме.

Може би защото все още е малко момиче и се вълнува от други неща. Но пак казвам – ако семейството го заложи това като едно мъничко семенце в детето, то ще израсне.

Започвате да правите музика през 1999 година. Сега, 17 години по-късно, по-трудно или по-лесно се прави музика?

По-трудно не бих казала. Категорично обаче е по-различно, защото тогава всичко беше много по-аудио. Сега всичко е аудио-визуално. Тогава, когато ние прохождахме, никой не ни е подал ръка, нямало е телевизионен ефир, който да те направи известен точно за една вечер с изпяването на една песен.

Ние си стояхме в един гараж в Захарна фабрика и пишехме музика. Написахме „В двореца съм сама“ и „Моите кафеви очи“ и още няколко песни. Отидохме в студиото, при Краси Тодоров, и решихме, че ще го запишем. Нямахме никакви пари и естествено, поискахме от нашите. Десо даде 400 лв. и аз дадох 400 лв. и записахме песента „В двореца съм сама“. И беше толкова интересно и приятно. 

Тогава имаше ли предчувствие, че ще се получат нещата?

Не. Всичко беше защото го искахме, свиреше ни се. Тогава категорично знаех, че ще се занимавам с музика, но да предвидя, че тази песен ще стане популярна, че след това „Моите кафеви очи“ ще се превърне във визитната ни картичка... категорично не. Ние го правихме просто защото искахме, а не защото преследвахме фикс идеята да бъдем известни. Какъвто за съжаление е случаят с по-голямата част от децата, които творят в момента – те просто искат да бъдат известни.

Едно време сте правили нещата със сърцето си, а сега го правят, за да се харесат. Превърна ли се музиката повече в бизнес, отколкото в кауза?

Ами да, започва да се превръща. Фактът, че вече имаш банка с музика, от която можеш да си купиш песен, да си я запишеш и да си я пуснеш по медиите. Това също говори, че музиката вече се е превърнала в един огромен бизнес. По наше време нямаше такива неща – ние трябваше да бъдем тези, които да сътворят музиката и това, което ще изпеем. И когато си го направил ти, е много по-ценно и много по-важно, защото показваш твоя натюрел и твоята музика. А като вземеш една песен и я изпееш... да, пак даваш нещо от себе си, но е доста по-различно. 

Миналия месец се навърши годишнина от смъртта на Фреди Меркюри. Това ме накара да си задам въпроса защо няма вече такава музика? Дали защото такъв талант като него се ражда веднъж на хиляди години, дали защото музиката се промени, или защото ние се променихме? 

Може да е съвкупност от всичко това. Фреди се появява в едно хипарско време на революция. А сега къде виждаш революция? Всички са революционно-материалистично настроени. Не че няма таланти. Има, но в много случаи, много от тях въобще не виждат бял свят, именно защото всичко е станало толкова комерсиално. И в това е тъжното. Че може би има хора, които могат да дадат страшно много на музиката, но си седят някъде и остават незабелязани.

Снимка: Личен архив

Имаме ли нужда от революция в музиката?

Нужна е, да. Но за съжаление, музиката обслужва вкуса на хората и тя ще се появи тогава, когато се появи революция в душите на хората. За да сътворим тази революция, ние трябва да я създадем, музикантите. Трябва нещо с нас да се случи, но ние също сме част от всички тези комерсиално настроени хора.

Отглеждаш ли вече зеленчуци и кокошки във вашата къща?

Не още. Това с кокошките ще остане дори по-назад във времето, но сега през пролетта ще започнем със зеленчуците. Аз съм много голям фен на Джейми Оливър. Той има една такава домашна градина, от която си къса най-различни зеленчуци. И видях, че е направил нещо като сандъци, в които си ги отглежда. Ние сме си набавили вече сандъците, определили сме мястото и сега от пролетта започваме. Ще включим и детето, ще му покажем как растат всички тези неща. Ще си градинарстваме и ще си зеленчукотворстваме вкъщи. Да видим какво ще излезе.

Преди време, в свое интервю казваш, че не знаеш защо ти се случва толкова много щастие. Вярваш ли, че човек трябва да си го заслужи, да си го изстрада щастието?

Не го очаквах въобще. Всеки човешки живот е низ от радости и може би повече тъга. Моят по-нищо не се различава. Вярвам, че е трябвало така да стане. Смятам, че човек трябва да научи много уроци преди да научи най-важното. Най-вероятно не съм била готова и е трябвало всички тези неща да ми се случат. Вярвам, че всичко става, както трябва да стане.