Илиaна Смилянова
Без любов се живее по-леко. Но без нея няма смисъл. Лев Николаевич Толстой
Почти всеки от нас се е учил как да обича. Съзнателно или не, учил се е да следи внимателно настроенията и нуждите на другия, да търси знаци, да усеща какво радва и какво натъжава човека до него.
Почти всеки от нас е учен да бъде щедър, да дава, да споделя с ближния онова, което той самият има.
Но за да се случи любовта, а още повече – за да се задържи и „да порасне голяма”, трябва да се решим не само да обичаме (тоест да даваме), но и да допуснем да бъдем обичани (да приемаме). Да приемаме чуждата гледна точка, темпо, мнение, предложение, подарък, жест, емоция, отказ...
Уроците по обичане са ни преподавани от хората, които с обич са ни отгледали – виждали сме любовта в очите им, усещали сме нежността в дланите им, в устните им по челото си. Но учени ли сме от тях и как да допускаме да бъдем обичани? Научили ли сме се как да съумеем да приемем онова, което човекът до нас има, иска и може да ни даде?
Научили ли сме, че приемането не е никак по-малоценно от даването, че щедростта е в умението както да даряваш, така и да приемаш чуждия дар? Че е проява на доверие както ти да изповядаш любовта и загрижеността си, така и да отделиш време и внимание, за да изслушаш търпеливо чуждото обяснение в любов – както и да изглежда и да звучи то?
Защото любовта, както всяко нещо в нашия многоцветен и многообразен свят, има поне две страни – да обичаш и да се оставиш да бъдеш обичан, така, както другият умее това. С неговите предпочитания, по неговия начин. Първото, ти да обичаш, напомня деятелния залог в българския език. Второто, да бъдеш обичан – страдателния залог: действието не се извършва от подлога, но пада върху него и той „страда” от това.
Страданието е важен хармоничен съпровод на любовта – защото другият винаги е различен. А срещата с различното, с другото винаги ранява вселената ни – за да проникне и да стане част от нея. Love hurts, както се пее в песента – любовта наранява. Но без тази болка няма как да се срещнем. Без страдание няма как да се научим да бъдем състрадателни. Няма как да отворим сърцето си за себе си и за другия – без маска и без грим.
И няма как да (си) дарим най-големия дар на живота: решението да обичаме и разрешението да бъдем обичани – не утре, когато може би ще бъдем по-добри, по-умни, по-красиви, по-смирени, по- великодушни... А сега, в този момент. Несъвършени. Такива, каквито сме.
