Наскоро моя приятелка написа статус, който събра небивали овации от женската аудитория: "Тойнямафейсбукпрофил. Пре-крас-но". Наред с коментарите "Дай Боже всекиму", имаше и закачливи: ..."и ти веднага го вкара в клюкарника, който той избягва". Не е била чак толкова бърза.  Очарованието на този факт изисква известно осмисляне. 

В първите години на социалната мрежа, моят "той" от онзи период една сутрин си изтри профила с думите: "Ядосвам се, когато някакви аматьори ти харесват нещата и коментират какво ли не. Предпочитам да не го виждам. И без друго си губя времето когато вляза тук, а и да се дразня, тая няма да стане. Нашето си е наше. Да гледам какво публикуваш, е все едно ти да идваш с мен на работа."

Не оцених на момента неговия жест към опазване на периметъра на нашите интимни отношения. Даже ми се стори малко глупаво, защото в социалните ни контакти извън мрежата, почти никога не сме оставали сами и не ми беше правило впечатление да е ревнив. Не се замислих обаче, че когато си заедно с някого в истинското навън, сред хората, никой не те "лайква" публично, нито се държи с теб сякаш се познавате от векове.

В "нормалното" навън и ти не обясняваш, че току-що си сложила една тенджера леща набързо, нито пък обясняваш на полупознатите хора, колко секси е Той когато кара кола или как предпочиташ някой да ти вдига адреналина, вместо кръвното. Но в социалните мрежи е друго – те ни въздействат така, че по-лесно правим обобщения в стил от личното към общото. Което съвсем не означава, че този, с когото си свързан емоционално няма да го приеме в обратна посока – от "общото към твърде личното".  

Така преди години една приятелка свали сегашния си приятел, на практика без да иска. Не че не харесваше и не искаше да бъде заедно с този човек, но онова, което правеше във Фейсбук не беше някаква специална стратегия. Обичаше да слага за свои статуси цитати от песни, без да споменава, че са цитати от песни.

Правеше го преди да се запознае с него, не спря да го прави след като се запознаха. Той обаче започнал да ги приема лично. Въобще не му хрумнало, че са цитати от песни, през цялото време ги мислел за нейни мисли. И след много време, когато вече бяха достатъчно близки, за да си кажат с какво са се спечелили в началото, за нейна много голяма изненада се оказа, че заради тези статуси, той "разбрал" че тя много го харесва и е намерила деликатен начин да му го покаже. В този случай, споделянето в мрежата беше изиграло позитивна роля, но истината е, че е възможно да подейства и обратно. Понякога твърде отрезвяващо.

Друга приятелка, във вихъра на влюбването си, видяла на Неговата стена една песен, в която основния рефрен бил, че лирическият герой иска да почувства любовта. Тя въобще не го възприела като негово моментно състояне на харесване на някаква песен и написала на своя профил колко е щастлива, че обича.

Решила, че така ще го поощри и ще му подскаже, че шансовете да почувства любовта са съвсем реални. Случило се обаче точно обратното. Той потънал вдън земя. В оная, мъжката "пещера" от "Мъжете са от Марс, а жените от Венера". Тя не го оставила да си седи в нея, а го измъкнала навън, за да ѝ обясни какъв му е проблемът. Баналният. Не бил забравил бившото си увлечение. Последвало онова бла-бла "да си останем приятели", което е крайно време да бъде забранено със закон. Най-добре направо в конституцията.

В този случай покрай профилите във Фейсбук желанието и на двамата да почувстват любовта рязко им се размина. Много обсъждахме тогава с нея, дали нямаше да е по-добре да се направи, че не забелязала нищо и след като толкова си пада по Него просто да остане като присъствие, което деликатно и нежно да отмие старите му рани. Няма как да знаем дали щеше да е по-добре и дали нямаше да бъде просто една агония.

Разбира се, приехме за удобство, че трябва да се радва, че Той ѝ се е разминал и че за нея е било подарък толкова бързо да научи, че това не е нейният човек. Но макар че мина много време, че се появиха други симпатични момчета, пак отваряме дума от време на време за този случай, защото и двамата останаха "приятели" във Фейсбук. И макар че тя послуша поне съвета ми да го скрие, така че да не вижда публикациите му на стената си и се закле, че камъни да падат няма да му проверява профила (с карантина минимум три месеца), те от време на време се появават пред погледа ѝ, заради харесванията от общите им приятели.

В такива моменти, я засърбяват ръцете да напише нещо закачливо, както прави под всичко друго, което ѝ се стори забавно. Колкото да установи, че не може да го направи, защото е съвсем наясно, че всичко, което би написала в "неговото" публично пространство, ще е лично и ще бъде прието лично. Появяват се чувства, за които думите са неадекватни. Когато все още не сме в състояние да излезем от усещането, че онова, което казваме и правим е "лично", неизбежно се появява едно неприятно чувство във въздуха, че си бил предаден от онзи, на когото си бил склонен да се довериш. Не в приятелски, не в емоционален, а в чисто човешки план.

Защото още сме си човечета, препълнени с цялата палитра човешки емоции. Малко сме далеч от онова поведение като в притчата, в която един бармин наплюл лицето на Буда, а той казал на ученика си да не отговаря агресивно, защото "Той не се изплю в моето лице. Това не е моето лице. Просто погледни този човек. Почувствай състрадание към него. Той иска да ми каже нещо, но думите са неадекватни. Той е толкова разгневен, че никоя дума не може да изрази гнева му. Точно както аз съм в такава голяма любов, че никоя дума, никое действие не може да я изрази. Виждам трудността на този човек!".

Барминът бил много шокиран, тръгнал си, не могъл да спи цяла нощ, започнал да чувства голяма болка, започнал да чувства какво е направил. В сърцето му се отворила рана и на другата сутрин се втурнал към Буда, паднал в нозете му и ги целунал. А Буда казал на ученика си: "Виж, отново същия проблем. Сега той толкова много ми съчувства, че не може да говори с думи"... И когато човекът поискал прошка, Буда рекъл: "Забрави за това! Човекът, когато наплю, вече го няма, и човекът, който плю, също го няма. Ти си нов, аз съм нов. Виж – това слънце, което изгрява е ново. Всичко е ново. Вчерашният ден вече го няма. Край с него! А как бих могъл да простя при положение, че ти въобще не си ме плюл?"

Споделям тази притча и защото тя е уместна като за Сирни заговезни – нашият официален ден за прошка. И искрено ви пожелавам всеки ден да бъдете Нов човек, който просто няма за какво да прощава, защото "вчера" за него не съществува. Но все пак напомням, че и Буда "нямафейсбукпрофил".

И е абсолютно вярно, че за онова, което наистина искаме да кажем, думите са неадекватни, колкото и да е популярно да го играем "фейсБуди". Затова е по-добре да не ги хвърляме на вятъра, ако случайно "итойимафейсбукпрофил". Най-доброто, което можем да направим в света на тази наша нова комуникация, е поне да се опитваме да бъдем себе си на собствените си страници и да не приемаме лично нищо по чуждите дувари.