Михаела Петрова
Обикновено имам два вида вдъхновение за текстовете си.
Не само тези тук, а и за онези, които никога не виждате, защото са първоизточникът – надраскани на хвърчащи листчета, записани с две-три думи в телефона или разработени надълго и широко в някакъв контекст в едни купища тетрадки.
Единият, по-устойчив и вълнуващ източник на вдъхновение за писане и за живеене, е изкуството. Във всичките му форми, но конкретно при мен – най-малко музика. По-често книги, филми и изобразително изкуство.
Но по отношение на измеренията на интимността, определно обичам истории, в които единият или двамата са творци. Или поне хуманитаристи, най-общо казано.
Другият вид вдъхновение е по-скоро ядосване. На срещи и споделяния от реалността, от страна на мъже и жени, които не са творци или хуманитаристи, най-общо казано. Затова и не го предпочитам.
Когато пиша за нещо, което ме е ядосало, знам, че хвърлям отрова като диря на сепия. Няма значение, че постигам трансформация чрез риуталното му изхвърляне от мен и моя свят чрез словото. Не ми е приятно да влизам в това. Чувствам се омърсена, когато го правя.
Дори и само когато се сблъскам със ситуация, която образно казано ме кара да се „къпя“ по три пъти на ден – с вода, с някакъв ритуал за пречистване или със слово. И такава история ще ви разкажа, може би следващия път. Сега предпочитам вдъхновяващата.
Съвсем наскоро приключи фестивалът за документални и рекламни филми в сферата на изкуството „Master of Art”. Не беше откриващ филм, но за мен фестивалът започна с документалният разказ на Искра Ангелова „Кой се страхува от Юлия Кръстева“ - за фрагменти от живота на един от най-ярките умове на нашето съвремие – лингвист, писател, философ, психоаналитик, феминист, семиотик. За тези, които не знаят, Юлия Кръстева е и съпруга на Филип Солерс.
Той също е сред изключителните умове на нашето време. В своите романи и интелектуални трудове изследва разнообразни теми, включително властта и сексуалността.
Интересът му към китайската цивилизация също е обект на творчеството му. В онези фрагменти от филма, в които придобиваш впечатления за съпружеските отношения на тези двама съвременни интелектуалци имаше толкова естествена и неподправена красота от взаимното им уважение, че отново си казах онова „можело, значи“.
Той я сравни с богинята Атина и сподели, че е много щастлив, че е имал невероятния късмет да се омъжи точно за тази богиня.
Те двамата имат и обща книга и както Филипс Солерс каза: „Трябва да се преведе на български нашата книга „За брака като вид изящно изкуство”. Трябва да се промени мисленето за мъжете и жените в основата си.
То трябва да се преосмисли и да се върнем към истината. А тя е по-скоро като при китайците. Няма двама души, които искат да се слеят в едно. Това е западната метафизична религиозна невроза. На китайски сте четирима. Защото моето женско не е нейното, а нейното мъжко не е моето. На китайски двама ли сте, значи сте четирима”.
За първи път го чух. На секундата ми олекна, независимо колко съм бойокотирала с историята на цялото си интимно поведение тази т.нар. „западна невроза”, че ставаме едно. Не, не ставаме.
Съпругът, приятелят, любовникът, гаджето... не допълват жената у теб. В това бях сигурна, но не ми беше хрумнало, че те се „раздробяват” още. Може би затова се случва да се скараме за някаква глупост, дори и след като сме се любили. Или преди това. Все едно.
Олекна ми искрено и от идеите на Фройд с неговите едипови комплекси, и от надградената от Юнг концепция за анима и анимус, които „прожектираме” върху другия.
Може да се случи да „виждаш” качества и недостатъци на баща си или майка си в партньора си, но въобще не е задължително. И най-важното, когато го надраснеш, можеш да създадеш връзка, освободена от този емоционален капан на непорасналото „вътрешно дете”. Като се замисля, такива са и приятните двойки, които познавам. Надраснали са това „прожектиране”.
Не бях стигнала до идеята, че моят вътрешен мъж трябва да е в добро разбирателство с истинската индивидуалност на онзи в плът и кръв и същевременно подкрепящ невидимата вътрешна жена на мъжа до мен, както и обратното. Но ето толкова ми трябваше, за да се възрадвам, че формулата „автономни, но заедно“, както той квалифицира връзката си с Юлия Кръстева е единственият работещ модел. Поне за мен.
Във всички останали случаи конфликтът между интелекта и любовта превръща взаимоотношенията в трудна работа, дори когато под завивките е много горещо.
*
Документалният филм „Кой се страхува от Юлия Кръстева” ще има още една прожекция в „Люмиер-Лидл” на 24 май от 19 ч., вероятно дори с гостуване на самата Юлия Кръстева.
