Рая Синева
За първи път преди няколко седмици се събудих на 30 и нещо години. Направих го с две мисли в главата си.
Първата звучеше като въпрос и настойчиво питаше „Къде си тръгнала да си сменяш професията на 30 и кусур години“, тъй като точно това се опитвам да направя в момента, а резултатът все още е съмнителен.
Втората звучеше като прозрение, че ако не родя скоро, рискът да бъда в пенсионна възраст, когато детето ми стане абитуриент, е все по-реален и неизбежен. И по двата параграфа бях в неизгодна позиция, затова реших да махна с ръка и да не си го слагам на сърце точно в този ден.
Седмици по-късно обаче моя добра приятелка, в своите ранни 40 години, ме наведе отново на същите мисли с думите „Късно ми е за ново начало“. Имаше предвид работата. Мислеше го и за връзката си, която от известно време циклеше безнадеждно.
Сякаш по поръчка, наскоро попаднах на видео, в което един след друг се изреждаха факти от рода на: „На 30 години Харисън Форд е бил едва дърводелец. Самюел Джаксън получава първата си роля в киното на 42 години.
Морган Фриймън получава първата си важна роля на 52 години. Французойката Луиз Буржоа става известен скулптор на 78 години...“. Продължаваше с други подобни примери, а накрая мъдро завършваше: „Никога не е късно да започнеш. Винаги е прекалено рано да се откажеш“.
От една страна, добре звучи – оптимистично и обнадеждаващо. От друга обаче, броят на тези примери не случайно се събира в 3-минутно видео. Тези хора са повече изключение, отколкото потвърждение, че ЕГН-то не е от значение.
Как да излезеш от зоната си на комфорт, когато знаеш, че младостта не е пред теб и времето ти за проба – грешка безвъзвратно е изтекло? И изобщо, колко често превръщаме възрастта си в удобно оправдание да се откажем от нещо?
Поговорката „Всяка жаба да си знае гьола“, в случая възрастовия гьол, се оказа ужасно ограничаваща. Ами какво ако решим да сменим гьола? Безразсъдство ли е, или може би екстремизъм?
Струва ли си да се откажем от това, което сме постигнали, за да търсим нещо ново и да гоним михаля, както би казала баба ми. Да излизаме от зоната си на комфорт е хубаво нещо. Но не може да не си зададем въпроса: „Ами ако след това не успеем да се върнем отново в зоната?“.
Иска ми се да вярвам, че старостта като светоусещане няма нищо общо със старостта като ЕГН. Иска ми се да знам, че без значение дали на 30, 40, 60 или 70, не съм стара да се променям, както си поискам.
Не съм стара да приключвам дългогодишни връзки, ако не се чувствам добре в тях. Не съм стара да напусна работа, за да направя рязък завой. Не съм стара да си стегна багажа и да поема нанякъде, без да ми пука и без да се интересувам от нищо и никого. Докато съм жива и ставам сутрин от леглото си, искам да знам, че не съм стара за нищо!
Иска ми се. Много при това. Но дали е така. Кой да ти каже?
Припомнете си още:
"Щастието не е приложение, което да свалиш на телефона си"
Невинен, докато любовта ви раздели
Не пазим сърцето си, а го лишаваме от любов
