Получих писмо от читателка, от което ще цитирам съвсем малко, за да не нарушавам личното пространство на авторката, но с признателност към въпросите, които зададе: „В много статии пише за теб, за теб, за теб, как да си помогнеш след тежка връзка, загуба, личностен проблем.

Никъде не се споменава за възприятието на другия човек за теб. Защото е непроменимо, обречено или просто изисква много усилия и нека първо ние стъпим на крака, а после ще го мислим? След множество статии за нас си, какво правим с хората, които са влезли и излезли от живота ни? Хора, които сме смятали и продължаваме да смятаме за ценни, но толкова сме се издънили пред тях, че чак ни е срам?“

През последните няколко месеца на мен самата ми се случи да преживея откровението, което има силата на малък вътрешен Апокалипсис*, че ако не намериш сила да си дълбоко честен с другия, е невъзможно да се изправиш пред истинската си природа, за да извършиш и всичките му там прошки, освобождавания и прочее.

Факт е и че не можеш да го направиш сам.

Истински дълбоко можеш да навлезеш ако има кой да ти държи огледалото, образно казано, и да натиска нервните окончания, които старателно си пломбирал при някой от периодичните ремонти на личността си.

Преди години, така се случи, че станах „вътрешен човек“ за двама „гурута“.

Водеха курсове и енергийни практики, които помагат да отключиш и разгърнеш потенциала си като осъзнаеш и почувстваш собственото си квантово поле (по-известно с термина „божественост“).

Нито един от тях не беше мошеник, вършеха си работата много добре, курсовете им помогнаха на много хора, но аз не спирах да си задавам въпроса: защо се чувствам толкова пълна със сила, мощ, с красотата на разгръщащото се сърце – на работа, сред други хора, с приятелите си, обаче ми се разтреперват краката и пресичам на другия тротоар, когато минавам през заведението, където ходи Той, от когото ме е срам, че се унижих да го моля да бъдем заедно, да го ревнувам, да си призная през сълзи „не знам какво да правя след като толкова те обикнах“.

Та, докато вечеряхме с двамата „гурута“, съвсем неформално, единият свойски каза на другия: „Ти нали не им казваш, че емоционалните травми не минават?“, едвам успях да не се задавя, набрах вътрешна ярост и мълчаливо продължих да ги слушам: „Не, разбира се, няма да го разберат. Можеш само да се издигнеш над тези неща, нищо не можеш да излекуваш“.

„Чакай малко, - не издържах – нали днес следобед ни каза, че когато навлезе по-високочестотна енергия, тя действа както магнит на магнетофонните ленти от едно време – размагнетизира стария запис... и така променяме отношението си към дадена травматична ситуация в миналото, за да насочим бъдещото си развитие в позитивна насока, все едно я е нямало травмата“.

Той не се притесни от това, че регистрирах „издънка“, а се отнесе с мен сякаш съм идиотът, който не разбира. „Можеш да промениш гледната си точка, но не и случката от миналото, не е ли така? Ако една жена е била изнасилена и се страхува да се среща с мъже, може да излекува страха да се среща с мъже, но не и да промени фактите. Когато си отвориш сърцето наистина, то ще привлича по резонанс благоприятни ситуации и хора, с които ще можеш да срещаш разбиране, съпричастност, любов.

Трагични и драматични неща по принцип се случват, когато сърдечният център не е отворен. Това е идеята. Миналото си е минало. То е опит. Все едно контролно в училище. Може да си изкарал тройка, продължаваш напред с материала. Никой не те чака да получиш шестица, за да продължиш. Записано е някъде, в дневника, в акашовия ти запис, все тая, фактът, че го има в архива, не предопределя бъдещето ти.

Да простиш на себе си означава да не се взираш в тази тройка на някое житейско контролно. И да не си вменяваш задължението да изкарваш само шестици оттук нататък. Във всеки момент можеш да избираш. Това е смисълът да отвориш сетивата си за внасяне на по-високочестотна енергия, от която е изградена квантовата ти същност“.

Толкова по темата „за теб, за теб, за теб“, как да се измъкнеш, тра-ла-ла. Техники колкото щеш. Но по мои скромни наблюдения, ако някой каже, че не носи в кошницата си и „срамни случаи“, лъже. Самозалъгването и порядъчните избори също се броят за шикалкавене. Важното е, че ако двама майстори седнат и решат да си говорят честно, ще си кажат истината: „не минава“.

Можеш да го отминеш, да постигнеш вътрешен баланс, в който някак естествено да не избереш такава реакция. Но ако си спомниш, че е имало моменти, в които си бил слаб, самоподценяващ се, неуверен, истеричен с любим човек, когото много си харесвал, ще продължава да те е яд.

Всяка година, на рождения ден на моя приятелка, ми се налага да виждам един такъв много ценен човек, от когото ме е срам. Защото съм му писала среднощни есемеси с надежда за романтична развръзка на безнадежден казус, защото не съм била „пичът“, който обикновено съм, защото не съм била жената, която му отива. Може би защото съм го надценила и подценила себе си, но в крайна сметка, защото не съм се чувствала обичана така както ми се е искало.

Разбира се, напомням си периодично, че „срамът е смъртоносно заболяване в тази част на Галактиката“, както пише в „Пътеводител на галактическия стопаджия“ и продължавам. Дори забравям.

Когато се случи да го видя, кимвам любезно, леко високомерно и се присламчвам към група приятели, които ще ми „държат гръб“ и много ще ми се радват. Егото ми забучва флагче върху парче торта: „ето, сега, нека види колко те обичат хората, пък той не може да те доближи като му е толкова акълът“.

Точно това правя години наред. Добре, че е само веднъж годишно. През останалите 364 дни продължавам да съм забравила дребните си слабости и с все по-малки периоди на дисбаланс, съм тази Михаела, която се чувства добре в кожата си, без да се старае специално.

И все пак, понякога се сещам – както когато получих това писмо от читател. Сетих се, че понякога много ми се иска с някои много ценни хора от кошницата със срамни случаи да седнем и честно да си кажем: „Що така направихме, след като сме толкова готини хора?“. Да понесем честността си. Да си кажем неизказаните някога неща. Да се прегърнем и да си простим. Че не намерихме сила да се обикнем по някакъв по-зрял начин.

Точно това – последното, ми се случи миналото лято.

С много любим човек понесохме честността си. Никой от двамата не се уплаши - от всичките ни общи срамни случаи, трупани повече от три години. Заключени на много тайно място в следващите дванадесет. Беше много красиво. На моменти много смешно. Напълно пречистващо. Освобождаващо. С което отговарям на въпроса „нека първо стъпим на крака, а после ще го мислим“ – то не е мислене.

В момента, в който наистина си в баланс и имаш късмета да срещнеш другия човек в подобно състояние на духа, то просто се случва.

Малкият проблем е, че когато това освобождение се случи, вече няма връщане назад. Всичко по-малко, ти изглежда несериозно. Всяка новопоявила се драма, те изнервя.

Не съм много сигурна, но може би единственото истинско лечение е така да ти се случи, че да не прекъснете връзката след това. Дори и да остане приятелска. Но с повече споделени момени, в които преживявате различни неща заедно. Тогава човек започва да приема състоянията на слабост и сила като нещо напълно нормално. Постоянно вижда другия човек в реално време, във всичките му нормални човешки състояния – и готин, и скучен, и сърдит, и весел, мълчалив, бъбрив, ядосан, доволен, а не както си го е идеализирал в периода, в който е стоял в своя ъгъл да си се срамува. Ще разбираш многократно как те възприема другият, в различни твои състояния.

А срамните случаи от миналото все повече ще избледняват, особено когато заедно ги превърнете във ваши „смешки“. Това вече наистина ще ги „размагнетизира“. Ще направите нови грешки.

В едно съм сигурна обаче, не можеш да направиш това освобождаване сам. С каквато и да било техника. Техниките, които можем да научим са единствено инструменти за постигане на баланс.

Оттам нататък, геймът е партньорски. Винаги.

И мисля, че на никого няма да му се размине този шанс – за откровение, нови грешки и смешки.

*Апокалипсис – думата, която асоциираме с „края на света“, в буквален превод от гръцки означава „откровение“, „смъкване на завесата“. Авторът го използва като игра на думи с двете значения. 

Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:

Семейство, в което всичко е наред

Има и такива мъже

Любов моя, моля те, не прави всичко за мен

Деца на времето си – новите семейства, индивиди и оргазми дори

Млъкни и ме гледай в очите

Кога ще дойдат добри времена и за нас