В една притча от Ведите, се разказва за змия, от която хората много се плашели. Хапела ги и ги убивала.

Един ден обаче, чула словото на мъдрец, който проповядвал за божествената любов, прошката, смирението. Трогнала се змията и решила да следва напътствията му. Престанала да хапе и убива хората. Прощавала, смирявала се, не отвръщала никому със зло.

Минало време от нейната транформация в „добрата ламя Спаска” и отново се пресекли пътищата ѝ с мъдреца.

Някога могъща, тя изглеждала съвсем окаяна – бита, подритвана, изтормозена, използвана, останала без сили. „Може би съм просветлена – казала му тя, но съм полумъртва”...  А мъдрецът отвърнал: „Никога не съм ти казвал да не съскаш”.

Сетих се за тази притча покрай Сирни заговезни – денят за прошка. Актът на прошка и на смирение често звучи като поражение, което крие в себе си опасност да бъдеш бит, подритван, изтормозен, да останеш без сили. 

В името на какво? На ефекта да си просветлен?

Какво въобще означават тези думи – прошка, смирение, любов, просветление? И ако си изпълнен с тези чувства, можеш ли продължаваш да си съскаш? Ето такива екзистенциални въпроси ме налегнаха тематично покрай тазгодишната „Прошка“.

И понеже тук си говорим за любов междучовешка, няма да засягам тежките криминални престъпления.  И без друго, те най-често са причинени от  празноти в сърцето. 

Ще задам няколко въпроса: да си духовен означава ли да търпиш взаимоотношения, които не те вдъхновяват да преоткриваш красивото у себе си? И ако трябва да го защитиш, позволено ли е да посъскаш?

Редно ли е да се подлагаш на унижение, да търпиш страдание, критика, обвинения и бой, включително, за да изкупуваш грехове, от които официално си се отрекъл, с волята си да се посветиш на любовта, която се нарича „божествена“?  Неизброимо количество хора все още вярват в този модел на пречистване – че се налага да си го изстрадаш. Много шамари да поемаш, много да прощаваш. Да овладееш същността и майсторлъка на прошката.

И аз го вярвах и по свой начин го практикувах дълги години. Въртяла съм го, сукала съм го, докато стигна до идеята, че същността на прошката е освобождаването от товара на неприемането. Включително и най-вече на всичко сенчесто и тъмно, което ще откриеш в себе си. Независимо дали другите са твое огледало, или ще събереш кураж да се потопиш дълбоко в себе си, там, където „ангелите не смеят да пристъпват”.  

Престрашавала съм се да се гмурна в тези  тъмни и мътни води, където дъх не съм могла да си поема. Най-вече от осъзнаването, че душманинът, който се е скарал с приятеля, бащата, майката, детето, съседът, колегата, любимия,  съм била самата аз.

И тази среща с Минотавъра, съвсем не спира тук, а оттук започва. Човек като види, че е в дъното на цялата бъркотия, която хич не му харесва, направо срам го хваща. От себе си.

А че те е срам, признава ли се лесно? Не.

По-скоро, гледаш да го замажеш, да не се разбере, както децата придърпват покривката върху разлятото мляко или казват невинно: „то така си беше”.  И така, докато се усетя, че когато ни е срамно от нещо, най-много се правим на обидени. И държим обидата, ей така, на инат. Да се знае, че с нас не може така. Ааамаха, защото то пък не иде да сме някакви плазмодии и като змията, разбрала – недоразбрала какво е „трансформация“, да започне всичко да търпи, нали така?

Въобще, трудна работа е да влезеш в блатото на лепкавите като кал, причини за акта на прошка. И откъде сили за любов в таз тиня до колене? Колкото повече се оплитат краката ти в незнайни коренища, толкова повече ти става ясно, че си го докарал до там, че и други чувстват вина за онова, което им се е наложило да ти причиняват.  Че на никого не му е "окей" от цялата работа.

Затънал си, малко те е срам, а на всичкото отгоре, трябва и да прощаваш. На себе си, на тях, на цялата система от причинно-следствени връзки, в която съвсем доброволно си се набутал. Води ли подобна логика до просветление? Или точно обратното -  до отчаяние и безнадеждност от човешката природа? 

В краен случай, започваш да се пазариш и си обещаваш повече да не се набутваш в тази схема. И това е едно съвсем позитивно и дори себелюбящо решение. То те кара да виждаш светлина в тунела и онова спасение, което дебне отвсякъде.

Малкото неудобство е, че в този случай или трябва да избереш изолация, отшелничество, манастир (нещо в този дух), или да си ходиш от този свят. На практика нямаш много други ходове. Гледали сте го по филми, чели сте го в книги, някои натегачи като мен, дори са го играли този мач. Напълно съм била готова и за двете. Все ми е било едно от коя страна ще падне монетата с „ези-тура“. В такива моменти на просветление си изключително щедър и на прошка. Готов си всичко да (си) простиш за вечни времена само да се махнеш. Веднъж завинаги.

Факт е, тогава стигаш и до онова състояние - съвсем близо до „воала“, при което егото по естествен път се отстранява. Шах и мат, няма го в играта. Едва тогава всичко става супер смешно. Няма блато, в което си затънал, няма срам, вина и сантименти. Усещаш само ехото от вица, който си приел за истински истории. И няма нищо за прощаване. Светиш като слънце, чист си като капка изворна вода.

Точно както Милан Кундера го беше казал в „Непосилната лекота на битието“: „Всичко е предварително простено, следователно е цинично позволено“.  

И прошката, и любовта, и смирението, и радостта, и състраданието... целият пакет вече е същност, а не нещо, което трябва да достигаш.

Остава само въпросът дали да се върнеш в играта и да се правиш, че резултата не ти е известен. И яснотата, че ако ще се връщаш, се налага да си вземеш и егото обратно. Вече не като щит, но да си стои в задния джоб. Препоръчително е в тази реалност – като инструмент при общуване с онези, които още не знаят, че всичко е част от един голям виц. Мисля, че точно това е имал предвид и мъдрецът, когато е изсъскал на змията да си съска.

И защото не е толкоз секси да се подчиняваш. Далеч по-секси е да си посъскаш.  Да се заявиш.  Пък едва след това да се увиеш около онова или онзи, когото искаш.

Така де, прабаба ни на всички е змията. Тук сме, защото по пътя на познанието имаме правото на грешки. И нямаше да се вкараме в този филм, ако не беше любовта. Точно като в песента на Богдана и Стефан: „Ти си моето слабоволие, ти си мойта любима грешка”. 

Отпуснете се. Няма Господин Идеален. Има само секси мъже и жени, на които не може да устоим, за да имаме големия шанс  да направим своите грешки. И да колекционираме собствените си вицове. Колкото до прошката, тя е неизбежна. И лесна. Простил си в мига, в който онова, което си наричал драма, ти стане много смешно.