Михаела Петрова
Случи ли се някой да ми закананиже любовни слова, да ми споделя колко ме харесва, да ми прави комплимент след комплимент и въобще, да избере по-сериозния подход, вместо да ми е приятно, започвам да се стягам, да се свивам.
Става ми неудобно и не знам какво да кажа.
Вярно е, че веднъж, когато бях по-млада, успях да кажа: „Разбирам те, но мога само да ти съчувствам”. Исках да е смешно, обаче после съжалих, защото на момчето му стана кофти. И никога повече не повторих с подобно остроумничене.
Защото човекът срещу теб като приема себе си и своите чувства насериозно, такива отговори са си чиста подигравка. Много се самолинчувах после. Обаче, да си кажа честно, не можех и да се сдържа да го разказвам, защото смешката си ми харесва. Повечето ми приятелки казваха: „Е, много си зла”.
Колко да съм зла? Когато не си готов да се хвърлиш в нечии прегръдки и той не го е разбрал месеци наред, си е чист вампиризъм да те притискат. Така че „злото” в случая е твърде относително понятие.
Досега винаги сме говорили за отношенията с тези, които ни харесват толкова, че не е нужно да бъдем убеждавани да ги последваме в мечтите им, да размислим за нашите собствени и да се доверим, че партньорството с този човек, ще отвори нови хоризонти, така че да оставим настрана старите си убеждения. Мисля, че никога не съм писала за случаите, в които мъжът е много симпатичен, мил, чаровен, добре възпитан, но не е твоят мъж. А те харесва.
И вместо да се радваш, че имаш симпатичен ухажор, изпитваш неудобство. Колкото повече упорства, толкова повече започваш да го смяташ за нахалник. За някой който ти се врязва в личното пространство без позволение и сякаш иска буквално да се „храни” от теб. А ти нямаш с какво да го нагостиш, защото нямаш любов за него. И няма мантри, които да те пречупят. Затваряш се и точка.
Много често в такива случаи, проработва онова правило, че колкото повече го отблъскваш, толкова повече те желае. А точно това са случаите, в които никак не ти се иска схемата на възжелаването ти като жена да работи така. Е, в крайна сметка, винаги намираш начин да се дистанцираш, излизаш с някаква опашата лъжа, че имаш приятел, на когото много държиш. Не знам защо, но това мъжете винаги го уважават като причина да не се поддадеш на упорито ухажване. Тъпо е, че губиш потенциален приятел, но в крайна сметка, има мъже, които не стават за приятели. И това е положението.
Интересното е, че когато мине време, тези мъже обикновено се държат като обидени госпожици, или много упорито държат да ти навират в очите приятелката или съпругата, която са намерили. Окей пич, много се радвам. А сега, остави ме на мира, става ли? В общи линии, става, но остава едно неприятно чувство във въздуха. И години да минат, иска ти се да избягваш тези хора.
Най-трудно е със сериозните самотните мъже, които си търсят половинка. По принцип, мъжът без жена определено е по-самотен от жената без мъж. И то не заради прането и готвенето. С това човек се справя лесно. Просто мъжът се справя по-трудно с идеята, че е останал сам. В този ред на мисли, сериозните и отговорни момчета, е най-добре да бъдат сватосани от някоя приятелка-умница, която знае как се прави.
„Лошите момчета” в общи линии се оправят. До една определена възраст предпочитат да са сами, за да не им държи никой сметка. Дори и те, прехвърлили една определена възраст, предпочитат да си знаят, че си имат дом, където ще ги чака жената, която ги е приела с всички плюсове и минуси. Но тях да не ги мислим. Те обикновено умеят да си подсигурят правилните гаджета за разгулната младост и правилната жена, която ще поеме и пасивите на пътя им към старостта. Умеят го, защото не флиртуват по онзи начин, който те кара да се свиеш в себе си.
Вероятно защото връзката им с теб не им е „на живот и смърт”.
И умеят да разсмиват. Никога не са съвсем сериозни в своя намек, че те искат веднага, всичко е някак на игра. Ако мине, пък ако не мине – ще си пием, ще си говорим за изкуство и други весели неща. Умеят да смъкват напрежението и когато те ухажват, и когато забележат, че номерът не минава. Ако на тях им кажеш „разбирам те, но мога само да ти съчувствам”, ще ти отговорят с такова подаване на топката, че ще изкарат от теб сълзи от смях. След което е много възможно да размислиш. За съчувствието. Вероятно никога няма да ти станат първи приятели, но винаги ще им се радваш, щом ги видиш. Затова успяват да имат жена и когато вече много-много не стават за секс. Смехът е техният вечен афродизиак.
На така наречените „добри момчета”, онези, които са много мили и добре възпитани, които ухажват по правилния начин и вероятно са прекрасни хора и биха били отговорни съпрузи, това със забавата рядко им се удава. Когато имат чувства към една жена, те приемат това насериозно. Слава Богу, има си и момичета за тях. Онези, които също вярват, че връзката е сериозно и отговорно нещо. Виждам ги често в заведения. Седнали, мълчат. Заедно са, но не се поглеждат. Имат вид на сериозни хора. Вечерят без почти да си говорят. Виждам ги в мебелните магазини. Той седи и кротко чака тя да пазарува, оглеждат критично всяка стока и си я пресмятат.
Само веднъж ми се е случвало да видя двойка, която със смях се метна на най-големия матрак, после станаха и тръгнаха, оглеждаха се в огледалата и си правеха криви физиономии. А после ги видях да ядат настървено хот-дог, излязоха от магазина почти без багаж. Личеше им, че за каквото и да са дошли, са се отказали пътьом, докато смехът ги е заразявал със страст. И ми стана приятно да знам, че не бързат да се обзавеждат, а да се гмурнат под завивките и да продължават да се забавляват, сякаш утрешният ден няма никакво значение.
Претегляла съм в живота си плюсовете и минусите на двата типа мъже – нека да ги наречем „сериозните” и „несериозните”. Но както и да теглиш и да мериш, с възрастта все по-ясно става, че твоите хора са онези, с които се смееш на едни и същи неща. И че не първичното сексуално привличане, а смехът отваря сърцето като нищо друго на света.
