Свечерява се. Още съм на работа.

Трескаво търся някаква информация, свалям снимки и клипчета, подходящи за илюстрация на текста, който съм замислила... Потънала съм в това, което правя, но на втора, трета или четвърта писта в мозъка ми, премислям и какво да вземa за вечеря. Откъде да мина, за да ми е най-удобно да свърша всичко пътьом. 

Във "Фейсбук" страницата, от която се опитвам да си гепя илюстрация, няма нищо, което да ми свърши работа, връщам се на основната стена... един познат е написал: ..."готвя, слушам джаз, пийвам червено вино, чакам любимата да се прибере. Вън леко ръми, прилепите са излезли да похапнат, паважът лъщи като крокодилска кожа. Животът е съвършен, независимо колко идиоти никога няма да го разберат. Такива едни софийски вечери ми дават надежда, че всичко все пак има смисъл, извън лятото и морето"... Усмихнах се... спрях да работя. Невероятно удоволствие ми доставиха думите на този мъж.

Представих си го как хвърля поглед през прозореца, за да провери дали не се задава неговата любима. Как изпитва удоволствие, че не я чака припряно, а се наслаждава на гледката в достатъчно блажено състояние, за да оприличи паважа на крокодилска кожа. Красиво. Светът наистина се променя, мисля си. Той готви, слуша джаз и това го изпълва с усещане за съвършенството на живота. Чака нея, не тя – него.

Приключвам набързо работата си. И утре е ден. Излизам и тръгвам бавно под леко ръмящия дъжд, докато вдишвам озона с пълни гърди. Спомням си всичките вечери в живота ми, в които някой ме е чакал да си тръгна от някоя редакция. Как не ми е давал да вляза в кухнята, за да ми направи изненада или обратното – как не ме е оставял да се съблека и събуя, за да ми покаже какъв натюрморт цвърчи и пръска аромат от фурната. Как съм получавала есемес от ресторанти, за да кажа какво искам и да не се налага да чакам, когато пристигна... Да, светът е съвършен.

Тя вече едва гледа, излязла е в 8 сутринта, сега е 9 вечерта. Случил се е ден, в който ходи и на двете си работни места, трябва да вземе детето от майка си и да потеги към дома си. На път към колата, скролва "Фейсбук" стената си, прочита нещо и се усмихва. Става ѝ топло на душата, не се чувства толкова уморена. Паважът лъщи като крокодилска кожа. Напомня си да внимава със спирачния път. Взима детето. И то е уморено, умълчава се и задремва в колата.

В любимия ми био-магазин съм. Чудя се дали да си взема от любимите спагети или да пробвам някакви шарени. Решавам да рискувам с новия вкус. Приятелката ми вече ги е маркирала, когато виждам, че имам есемес: лазаня със спанак и гъби изстиват, идвайте. Не мога да повярвам. "Чакай, чакай..." – казвам на жената зад щанда. Проверявам откога е това съобщение, да не съм се объркала нещо... не съм, но още не мога да му свикна на този закон на привличането колко бързо действа.

- Късно ли е да върна спагетите? – питам малко нервно. 

- Какво се е случило?

- Нищо, просто светът е съвършен – казвам ѝ. Тя си ме знае и нямаме нужда от много обяснения. Обаждам се на сина ми, казвам му да се облича и да ме чака на ъгъла.

Тя се прибира. Разбужда задрямалото дете, което мрънкоти. Отдалеч вижда, че светлината в къщата им е приглушена. С малко свито сърце си мисли, че мъжът ѝ може вече да си е легнал. Отваря вратата. Не може да повярва. Свещи на масата, отворена бутилка вино... не е сготвил, понеже не го прави по принцип, но е нарязал хляб и някакви сирена и кашкавали. "Много як филм съм свалил, чакам те да го гледаме". Тя се разплаква. Той не се впечатлява. Тя се разплаква, когато се развълнува по принцип. "Ей, сега" – казва му и със скорост, с която се покрива норматив на бягаща пътека, оправя детето, за да го сложи да легне. Тази вечер без приказка. Приказката е за нея.

На следващия ден си тръгваме заедно от работа. По-раничко. В една посока сме. Не бързаме. Разказва ми какво е прочела предишната вечер и какво се е случило после. "И още снощи си мислех, че непременно трябва да ти го разкажа, защото ти ще го разбереш... толкова чиста ми беше емоцията, толкова лишена от завист, че такива неща не ми се случват или от очакване как ще ме посрещнат вкъщи и как отново няма нищо за ядене, че ми се случи ... същото".

"Трябва да го черпим това момче заради този статус" – усмихнах ѝ се, преди да разкажа за моята неочаквана лазаня.

Ей, така работи законът на привличането – чиста радост от потапянето във визията за някакво преживяване и никакви очаквания. И светът сам пожелава да възстанови естественото си съвършенство.