Животът е един непрекъснат танц на изборите – тези, които правим, но и тези, които пропускаме да направим в колебанията си, в болката си, в разочарованието си. 

Бездействието също е избор, понякога не по-малко определящ и действен, понякога не по-малко могъщ.

А нашите избори в крайна сметка изграждат една вътрешна система от вярвания, към която подсъзнателно се придържаме или обратното те отразяват вече сключени вътрешни убеждения, които пренасяме от други отминали моменти и интегрираме в настоящето отново и отново именно чрез избора.

Правото да избираш е най-съкровеното право. То означава, че можеш да промениш нещата, каквито и да са те, където и да си ти днес, която и да мислиш, че си сега.

То показва, че имаш сила, че имаш воля и по пътя на своята воля можеш да постигнеш всичко. Единственото, което не можеш да бъдеш или да имаш е това, за което сама си се ограничила. Ти поставяш тези ограничения и сама ги обезсилваш, нещо повече не друг, а ти сама се задължаваш да ги следваш.  Там, където си нарисувала чертите, там е линията финал на твоето пътуване. Къде свършва твоето пътешествие? Колко далеч искаш да стигнеш?

Волята не може да бъде пасивна, тя  е всъщност едно движение на твоята душа напред, към някаква цел, желание, посока, въжделение. Волята е силата, която кара нещата да се случват. Тя е психичната енергия на случването, но тя не задава посоката.

Безволието също е психична енергия на едно имитирано безсилие. Защо имитирано?

Поради определени причини и обстоятелства – вътрешни или външни, личността е избрала да се чувства безсилна. Само толкова – избор на определено усещане. Но ако се чувстваш безсилна и си се сринала, това означава ли, че две крачки напред няма въжен мост, по който да преминеш?

Проблемът е, че понякога въжените мостове се люлеят, а безсилието носи определена илюзорна стабилност.

Ако волята е само енергията за движение, то тогава кое задава координатите и посоката? Накъде ни води нашата воля? Към какво? Къде ще пристигнем?

Координатите се задават от нашите собствени вярвания. Изграждаме вътрешни конструкти за това, което представляваме или пък не представляваме.

Пишем митове за самите себе си и по този начин създаваме една собствена вътрешна митология за герои, богове, светлини и сенки. И всичките са наши рожби, на които сме делегирали определена сила, овластили сме ги.

Това, което може да пренареди вътрешната ни митология е същият този избор. Стига да го направим съзнателен.

Без да се замисляме, ние живеем, задавайки стойности – определяме важните за нас неща, отделяме ги от маловажните, имаме определена вътрешна ценностна система, която кореспондира с нашата собствена вътрешна „митология”. Тя се проявява навън. Срещаме се с нови хора и определяме тяхната стойност. Как да се държим с тях? Как да подходим? Ние самите избираме поведението си спрямо хората. Или поне така си мислим на пръв поглед. Но всъщност това би означавало, че другият е вещ и ние сме избрали как да боравим с дистанционното например. Дори нашият собствен избор за определен стил на поведение спрямо някого е плод на взаимодействие – между теб и другата личност.

Какво означава това? Никой не избира изцяло пасивно (изключвам някои крайни патологични ситуации) как да се държи спрямо нас!  Ние не сме дистанционното. Ние имаме собствена воля, вътрешна митология и сила да внушаваме навън, кои вярваме, че сме. Точно така, ние внушаваме сами, как да ни възприемат околните въз основа на нашите лични вярвания. С всяко наше действие или бездействие (т.е. избор) ние създаваме за себе си образ в пространството. Всяко наше вътрешно убеждение се изписва на екрана на реалността, като субтитри на филм.

Ние сами пишем стойността си, по същия начин, по който поставяме стойности на всичко около нас, за да го подредим. Ние изграждаме представа за самите себе си и тя започва да работи. А животът и околните отговарят автоматично на тази представа.

Истината е, че отговорността е в нас, в нашите ръце, нещо повече в нашето съзнание и ако трябва да стигнем още по-далеч – в нашето подсъзнание. И като стигнем до момента на подсъзнанието думата отговорност се размива. Подсъзнанието не борави с отговорност, макар да е отговорно. Но съзнанието борави. И благодарение на нашето съзнание ние можем да впрегнем безграничната мощ на подсъзнанието си и да зададем нови координати на живота си.

Ние сами моделираме това, което изживяваме, като допускаме до нас само  онова, за което сме сключили вътрешно споразумение, което отговаря на зададената от нас собствена стойност.

Коя си ти?

Какво вярваш, че заслужаваш?

За какво си достойна?

Сега се огледай и виж дали имаш тези неща в живота си. Ако все още ги нямаш, значи някъде вътре в теб дреме едно погребано неосъзнато убеждение, което дирижира случващото се. Искаш ли да го изровиш? А да го  обезсилиш?

Съществува и още един особен момент, а именно факта, че консуматорското ни съзнание е свикнало да „надписва” стойности „обективно”. Измерваме в сантиметри, килограми, количества, пари. Тя е по-слаба, това е по-скъпо и т.н. Само че това задава единствено мярка, но не и стойност. Стойността се различава от мярката.

Да притежаваш определено количество от качества не те прави по-стойностна. Прави те единствено носител на определени умения, способности и компетенции. Твоята лична стойност не се измерва във височината ти, килограмите ти и компетентността ти по определени въпроси. Да, те помагат да се изгради „стабилна” самооценка, но само отчасти. Докато не се появи по-висока, по-слаба или по-компетентна.

Не е нужно да си по-умна, по-красива, по-талантлива, за да си стойностна. Нужно е единствено да приемеш себе си, такава каквато си още тук и сега без необходимостта да се сравняваш.

Ти си стойностна, тъй като си самата себе си. Защо ли? Защото си уникална. Само ти имаш точно тези зеници в целия свят и виждаш света по този неповторим начин. Само ти мислиш, чувстваш и твориш по твоя начин. Ти си неповторима, това те прави безкрайно ценна.

Ето защо пъзелът се нарежда ако заменим понятието за стойност, което се изгражда по пътя на сравняването с околните, с понятието за стойност, което прозира от разбирането за собствената си идентичност и неповторимост.

Сравняването произтича от необходимостта да се постави нещо в дадена категория. Категориите обобщават.

Какво изобщо значи по-красива? А по-умна? А по-талантлива? Създадени категории, които са субективни. Нищо повече.

Ти просто една категория ли си? НЕ! Ти си една изключителна, неповторима уникалност!

Защото за да съществуваме точно в този момент, точно под тази форма, точно на това място има една съдбовна първопричина…

И понякога това, което трансформира най-силно, е да се доверим на тази причина, приемайки самите себе си изцяло и безрезервно с любов!

Автор: Жени Тодорова, психолог и трансперсонален терапевт

Припомнете си още:

Какво е продуктивна любов и как да я постигнем?

Забрави онзи, който те нарича „кукличка” и се отдай на този, за когото си „съкровище”

Опитомяване – да излезеш от дупката

Истината и спестените мръсни чорапи

Здравословният егоизъм да обичаш

Има съдба, която ни направлява. Има бъдеще, което ни очаква...