Първо познах гласа му между трийсетина други.
Когато го видях за пръв път, разбрах, че ще го обичам до последния си дъх.
Девет десети са го изпитвали, на другата една десета й предстои. Поне се надявам да е така. Защото няма по-голямо блаженство от това. Блаженство е точната дума. Тя съдържа в себе си всички определения за една такава връзка. С всичките й възходи и въпреки пропаданията й.
Да си зависим от някого, който е зависим от теб.
Да заспивате дъх в дъх, да се будите очи в очи. Не го ръся с пудра захар. Но общото леглото, както отбелязва Ювенал, е мястото, където най-малко се спи. Ние живеехме отначало почти само в леглото. Между чаршафите, завивките и скупчените възглавници, понякога ги събаряхме на пода, друг път ги струпвахме на камара, заедно с някоя бутилка, дреха, моя обица или огърлица, дръпната от ръката му, негова книга, която съм чела на глас и наричахме всичко това „Голямата боклучена планина”, сред която си блаженствахме.
Понякога играехме карти върху кувертюрата, покер с кибритени клечки, вместо жетони за миза, подпирахме рулетката с каквото ни попадне, за да е стабилна и внимавахме да не изхвърчи топчето (обикновено изхвърчаше, та го търсехме, като игла в копа сено, докато не му намерихме цаката да купим още два комплекта и така да имаме винаги резервно, докато отнякъде не изпадне загубеното), заспивахме върху монополито, може да не е възпитано, но беше прекрасно.
Това, да се събуждам, а ръката му да е заплетена в косата ми. Това, да се събуждам на ръба на леглото, защото той в съня си го беше окупирал почти цялото. Това, да се събуждам и да знам, че го има. Понякога ме дразнеше, понякога му повишавах тон, крещях му, даже толкова ме вбесяваше, че бях готова да му налетя на бой.
Понякога ми правеше напук, вероятно го вбесявах, навиваше си нещо на пръста и нищо не беше в състояние да му го развие. Понякога преставах да му говоря, подчертано мълчаливо се разминавахме като непознати в коридора, после почти в един глас се възторгвахме от нещо и забравяхме кой на кого се е разсърдил пръв.
Имахме си безумни ритуали. След като всеки се прибираше привечер, задължително отивахме в кварталното магазинче „За 1 лев” и си купувахме лазерни фенерчета. Колкото кутрето ми. Те се търкаляха и губеха под мебелите, но винаги имахме с какво да светим по килима или по стената и да се заливаме от смях как котаракът Мърго (кръстен Марго, но оказал се мъжки последствие), с най-котешкия хъс на улична превъзходна се опитваше да улови подскачащите светлинки.
Никой не ми е правил по-безумни подаръци – балсам за суха коса, при положение, че такъв просто не ми вършеше работа, мъжки вълнени чорапи, за да ми е топло на краката, сребърен пръстен с пеперуда, толкова широк, че падаше дори от палеца ми. Когато две години трябваше да работи и нощна смяна, аз не можех да заспя, докато не се прибере. Оставях телевизора да работи и се правех на заспала.
Хитреех с женски номерца да му звънна, ако закъсняваше, уж само да му кажа, че си лягам, а всъщност с надеждата да се изпусне кога ще се върне. Когато аз закъснявах, той оставяше лампата в коридора да свети. Понякога до сутринта. Връзката ни винаги е била абсолютно отворена. Ако някой иска да сподели нещо – моля. Въпросите отпадаха от самосебе си. Златното правило „Ако искаш да бъдеш излъган, питай” го знаехме и двамата.
Винаги, когато се прибираше, се обаждаше от магазина да пита трябва ли ми нещо. Освен плодовете, които носеше всяка вечер. Плащаше сметките и ми взимаше лекарствата. Аз му готвех леща и лозови сарми, защото това обичаше най-много. Понякога ядяхме пуканки с чай.
Банално ежедневие? Да, бе!
Обикаляхме театрите, филми си гледахме вкъщи. Нормално и споделено, дори когато единият е в хола, другият в спалнята.
Блаженство, че тихичко ще хлопне вратата, че нощем ще идва да слуша дали дишаш равно, както и ти уж тайно ще правиш същото. Блаженство, че просто е тук, в този апартамент, в този град, в тази държава. И че ще отключи входната врата на прибиране и ще изпълни сърцето ти с присъствието си. Докато дойде неизбежната раздяла.
О, ние знаем да се разделяме. Чели сме книги, гледали сме филми. Първо го е съобщил, мимоходом и категорично. Аз съм стиснала зъби и съм преглътнала всички „ох” и „ах”, всички тъпи въпроси и аргументи против, за искане на обяснения и дума да не става.
Продължила съм да се усмихвам, да давам списъка за покупки, да готвя, да си върша работата. Дала съм му куфара си, за да си събере багажа. Никакви лиготии и изпращаници. Разделяме се на прага, пред прага, стискам ръцете си здраво зад гърба, защото ако ги пусна, ще се вкопча в него и ще искам да умра така на момента. Което е излишен сантимент. Не му поливам вода, защото мрази този ритуал.
Лек полет за него, моята душа се разбива в бетона на житейската писта. Внимателно я събирам и я вкарвам в хангара на тялото, защото ще ми трябва, тая душа, за да има какво да си стискам зад зъбите. Разделяме се овладяно. Гласът му в ушите ми, ръката му в косите ми, кент флош роял за него, аз се лутам в решетката на лазерното фенерче, има светлина, има, владея се, бе! Нищо не се е променило, ще го обичам до последния си дъх. Сина си, който замина за Лондон.
