От години сме си определили съботата като ден за гости, майтапейки се, че понеделникът обикновено започва в събота. Едноименната книга на братя Стругацки прочетох в пети клас, не я разбрах, както трябва, но препрочитайки я през годините, съм убедена в тази зависимост.
О-паа, някой да не си помисли, че уикендът ни се изчерпва с гостоприемане, което плавно преминава към следващата седмица. Не, просто така се случва, че разговорите с приятели определят действията.
И размислите, които ги мотивират.
Имам една приятелка, която много често е силно развълнувана от разноликото хорско поведение в определени ситуации. По-точно от безликото, но войнстващо квичене кой е по-велик от другия и най-вече от всички останали. Аз от тези неща отдавна съм престанала да се вълнувам и терзая, те не ме касаят. Но социалната мрежа ги натрапва непрекъснато.
И чувствителната душа не иска да ги приеме, и си задава въпросите защо и как човек, когото си мислел за приличен и нормален в рамките на домашното възпитание, може да вади от себе си чудовища. Моят човек само се подсмихва снизходително като към дете, което пита защо слънцето изгрява от изток и залязва на запад.
Сиреч – и да тръгнеш да обясняваш, то няма да разбере. Все едно да четеш братя Стругацки в пети клас. Едикой си и едикоя си, плюс още трима (разбирай четирима, десетима) се изправили като гора от стомана срещу някой си. Ей така от нищото. Изведнъж и неочаквано. Сипят гадости, на каквито не си ги смятал за способни. Е, добре, бе, чувствителна женска душо, питам, защо не си ги смятала за способни? Защото гледаш с чисти и възторжени очи само от своята камбанария? Ами няма по-грешен избор от този.
Това те превръща в Рапунцел от приказката, онази Рапунцел, затворена във високата кула, дето чака принца на бял кон да я освободи и да направи живота й по мед и масло. Което става само в приказките. В живота мед и масло може да ти харесват една седмица и след това вече не можеш да ги гледаш, мило и драго даваш за сухо коматче с малко солчица.
Моят човек хвърля един поглед над чашата си и аз разбирам, че това обяснение не е никакво обяснение за една чувствителна женска душа. Защо хората не са доброжелателни едни към друг е въпрос, който има толкова много отговори, че все едно няма отговор. И няма. Защото не може да си добронамерен към всички.
Това значи да приемаш безрезервно всеки човек с характера му, с характеропатиите му, с принципите и безпринципността му, с пороците и пристрастията му, с морала и неморалността му. И да се съгласяваш безропотно с тях. А къде отиват тогава твоите принципи и морал? На кино. Ние сме различни. Някои се правят на още по-различни, отколкото са.
Избиват комплекси с нападки, злъч, обиди и агресия. Ама ти нищо лошо не си им направил? О, така си мислиш, чувствителна душо неведома! Трън в очите си им. Защото в нещо си успяла повече от тях, защото си родена в голям град, а не в китно селце или обратното, защото имаш добро образование, висока квалификация и престижна професия. Защото по теб се е захласнал някой, по когото се е прехласнала друга. Защото някой иска твоята обществена или творческа позиция. Твоя любовник или твоето семейство. Защото мисли, че си приказно щастлива, а той заслужава много повече това, което ти имаш.
Тогава завистта акумулира в ненавист, с която те заливат концентричните кръгове на омразата, дето таи в себе си неудовлетвореният от живота си и нему подобните. За мен това е толкова нормално, че даже не мога да обясня колко е просто. Не че го смятам за правилно, но то си съществува, редом с всичките неща от живота.
Редом с почтеността ѝ, щях да кажа възпитанието, но в случая трябва да обяснявам какво точно съдържа тази дума, та я заменям с морал. Не че всички разбират що е то морал, а то си е чисто и просто поука. Урок, който трябва научиш. Въпрос на ценностна система е. Въпрос на това, да слезеш от твоята камбанария, да прекосиш разстоянието до другата, да се качиш и да погледнеш от там. И да се опиташ да видиш.
Да се опиташ да се поставиш на мястото на някой друг. На всеки друг. За да прецениш до колко е прав и доколко не. Нали за да отхвърлиш нещо, трябва да го разбереш. Или поне да се опиташ. Чувствителната ми приятелка, която на всичкото отгоре прелива от не съвсем ясни й чувства, навива неодобрително глава, а Моят човек си налива второто питие. Мда, въпросът защо не всички хора са добри няма еднозначен отговор.
И няма как да има, при положение, че всеки човек е лош към някого и добър към друг. Добър към теб в един момент и в следващия – непростимо и необяснимо отвратителен. Как да обясниш живота? И докато задавам този въпрос, зная, че няма как.
Всеки сам си търси отговорите. И евентуално ги намира. И още по-евентуално те се оказват правилни. Няма универсални отговори. Не може да има. Обърканата ми чувствителна приятелка най-накрая кима в знак на съгласие. А Моят човек многозначително вдига пред очите си томчето „Трудно е да бъдеш бог”.
