Вече е твърде популярна концепцията, че не можеш да промениш другите и ако искаш някаква промяна, трябва да започнеш от себе си. Чак се превръща в някаква масова религия. На индивидуалността. Дотук, добре. Идеята е, че ако харесваш някакви хора, влюбен си в някого или така ти се е паднало от космическото тото, че имаш роднини, които не харесваш чак толкова, но си свързан с тях, е напразно усилие да ги променяш, защото те не са се появили в живота ти случайно. Ако тръгнем да се променяме, само ще си скъсаме нервите. И всеки ще става все по-голям инат по отношение на онова, което не иска да променя. Ще има жертви, компромиси, чувство за вина, онази серия оправдания, че от грижи за угаждане капризите и потребностите на другите, човек няма време за себе си...

Ако напуснем сцената обаче и скъсаме връзките с онези, заради които в името на съжителството, чувстваме, че правим компромис, също остава едно неприятно чувство във въздуха. Възможно е те да се чувстват изоставени, възможно е и на нас да ни доскучае с толкова много индивидуално пространство. Празно от предизвикателства, които да ни поощряват да правим избора дали да приемаме една ситуация като драма или като дар, който съдържа в себе си ценен житейски урок.

Наскоро един приятел даде едно много забавно и различно от всичко, което сте чували, определение за "хармония". Не се бяхме виждали отдавна, разприказвахме се кой как е и той каза: "Преди години бях в хармония. Случваха ми се неща, които не исках, но се появяваха в живота ми, за да науча кой съм аз. После имаше един дълъг период, в който не ми се случваха неща, които не искам. Станах високомерен. Много неща и хора изчезнаха от живота ми. Сега пак съм в хармония. Много съм доволен".

Докато го слушах, на лента ми минаха сцени от собствения ми живот и истината е, че тръпки ме побиха, когато си спомних моя период, в който не ми се случваха неща, които не искам. Факт е, тогава станах много високомерна. Не чувствах никакво състрадание към онези, които не се справят с някаква тяхна си драма или проблем. Или продължават стоически да поддържат интимни взаимоотношения с хора, които не се отнасят коректно към тях. В онзи период познавах една приятелска двойка, в която след близо двегодишна връзка, мъжът все още твърдеше, че тя не му е сериозна приятелка и флиртуваше откровено с когото му хрумне.

Тя обаче си беше навила на пръста, че той е нейният човек и никой друг. Не можех да я разбера, не исках да я слушам, отказах се да бъда приятелката, с която тя да споделя проблемите си около тази очевидно загубена кауза. И без друго не можех да кажа Бог знае какво повече от това, че няма смисъл да се опитва да го променя и че когато очевидно някой не те иска, няма защо да продължаваш да му се натрапваш. Бях издигнала в абсолютен култ вътрешното си спокойствие и отказвах да участвам във взаимоотношения, които ще ми го нарушат. Много бях доволна от себе си. Факт. Но истината е, че не бях щастлива и ми беше безкрайно и безмерно скучно. Много хора и неща изчезнаха от живота ми.

Приятелката ми се омъжи за този човек и сега са едно от най-симпатичните семейства, които познавам. На него очевидно му трябваше време да свикне с идеята, че има връзка. Което може би означава, че в този живот всичко е въпрос на създаване на навик, а не на някаква кардинална промяна. Имал е човекът дълги години навик да бъде свободен електрон с краткотрайни интимни връзки, някои от които прерастваха в приятелства, други – в служебно кимване на улицата, когато се случи да се засекат. В крайна сметка се оказа, че просто му е трябвало време да се адаптира към това, което не иска, но което е дошло в живота му, за да научи повече за това "кой е той". А за тази цел е нужна жена, която на поведението и думите "ама ние всъщност нямаме връзка", реагираше като на някакви досадни мухи, които нямат отношение към нея.

Още по-интересното е, че никой от двамата всъщност не се промени. Той е доста подреден, обича да се храни редовно и здравословно, тя – безумно разхвърляна и с много слаб интерес към кухнята. Ако го питате него – възможно най-обратното на добра домакиня. Сега, когато отново сме много близки, съм я питала: "Добре де, как издържа в началото? Това бяха повече от две години, в които изглеждахте толкова несъвместими". С типичната небрежност на младо и уверено момиче, каквото тя е, ми каза: "Обичах го". А той, въпреки че от време на време не издържа и ѝ се кара, че е много разхвърляно и няма нищо за ядене, принципно е доволен от брака си и се случва да поощрява приятелите си да се женят с думите: "Хубавото на това да си женен, е че си обичан. И тогава се чувстваш свободен. Иначе непрекъснато си някакъв напънат да те харесват жените".

Това, което исках да кажа с тази история, е че всеки си е някакъв. И във взаимоотношенията помежду си, носим един на друг преди всичко дара на приемането. А то се случва не когато променяме другия, не и когато променяме себе си, а когато създадем пространство на любовта. Особено когато получаваме нещо, което си мислим, че не искаме.