Миналия път разказах история, в която проблемите в комуникацията между двама симпатяги, са били разрешени с помощта на откъсването, изолация от света. Как това интуитивно решение им е дало време и пространство да почувстват и усетят себе си, да харесат живота си.

И после да се завърнат в света по-зрели за общуване през този фокус.

Това се случва все по-често. Живеем във време, в което става все по-невъзможно и абсурдно да контактуваме през маските, които ранимостта на егото е татуирала в нашето поведение. Нормално е да има кризи и загуби в превода.

Както и много смешни истории, които преживяваме болезнено. И ни трябва време да рестартираме.

Популярно е, ние жените, да правим това рестартиране чрез разговори с приятелки, с подмяна на гардероба, смяна на прическата, нова диета, запалване по екстремен спорт, танци, правене на бижута, грижа за куче, котка или друго животинче, което ни отдава безусловно любовта си... нещо, което да отмести вниманието от неприятните ситуации и да ни зареди позитивно.

Мъжете също си имат своите начини за дистанция от нерешените емоционални проблеми. Е, понякога това ги води до пристрастяване към алкохола, но няма да се задълбочавам.

Защото няма разлика какво ще избереш - повечето от тези методи, макар да са станали наша първосигнална реакция, не решават проблемите в интимното общуване помежду ни. Само го замазват. За малко могат да ни стабилизират, но в крайна сметка са неустойчиви, защото са все решения „по хоризонтала”.

Онова, което ни предстои тепърва да усвояваме, е приемането на решения „по вертикала”.

За първи път ми се случи да го изживея преди повече от 15 години, когато все още не беше станала популярна идеята, че освен подсъзнание и логичен ум, имаме и „квантово съзнание”. Медитациите не бяха „на всеки километър” и здравословното хранене се изчерпваше с „разделното”.

Ние бяхме предимно на разделно пиене – или се хранехме, или пиехме в 2-3 кръчми и 4-5 бара в центъра на София. Въпросната вечер, той се държа просто отвратително. Всички се чудеха какво му става и деликатно се изплъзваха от мястото, където седяхме.

А обикновено беше точно обратното. Накацаха го като мухи и черпеха, ли черпеха вдъхновение от него. Когато беше кисел обаче, попиляваше всички наред, включително мен. Най-близките му приятели обикновено имаха желание да ме бранят от тези негови състояния и ми подшушваха „По-добре си върви”.

Аз съм жилава, и съм войник – по Шаде – Soldier of love. Не си тръгнах. Знаех, че не мога да се справя по нито един от познатите „женски” начини – нацупване, сърдене, дълго и безмислено изясняване на неизясними неща, които те превръщат в хамстер, който върти колело. Но вярвах, че има начин.

Това не беше някаква вяра от религиозен тип, независимо, че се помолих на Бог да ми помогне. По-скоро допуснах и приех възможността ситуацията да бъде разрешена по най-светлия и благоприятен начин за всички. Бонусът беше, че по някакви неизвестни за мен причини, вероятно интуитивни, не бях приела лично нито една от забележките му.

И тогава, просто се случи. Без никаква подготовка, дълбоко дишане или суровоядство... случи си се, така както си бях със запалена цигара, на второ уиски: напълно се откъснах - от ситуацията, от формата, от всички външни обстоятелства.

Беше мигновено и изключително мощно просветление и цялото ми същество беше сигурно в това, защото в този момент го живееше: можеш да обичаш истински един човек само и единствено, ако обичаш Бога в него.

Не съм се насилвала да го правя, просто се случи и изненада и мен. Проникнах в собствената си и в неговата не-човешка същност и се потопих в красотата на това, което всъщност сме. Дори не забелязах кога е хванал ръката ми и се е умълчал, навел глава.

А ние не бяхме от тези хора, които си държат ръцете по баровете или където и да било другаде. Не знам колко време сме стояли така, но когато енергията на това изживяване деликатно се оттегли, си тръгнахме. Той „козирува” вместо извинение на момчетата, с които се беше заяждал, аз им намигнах и си мислех „можело, значи”.

Пробвала съм след това и честно казано, не ми се получаваше. Не можех и не можех да си спомня „как го направих”? Отворех ли вратата на сензитивността си, наред с готините чувства, все се случваше да наизскочат различни демончета, да ми се плезят и да искат да разиграват коня.

Вече си знам, че тогава съм преживяла проникване на собственото ми квантово съзнание. И че е все по-лесно за всеки да го интегрира... лека-полека.

И това е, което наричам „любов към себе си”, а не да ходиш на майната си, да се изолираш, да занимаваш приятелките си с глупости, да харчиш пари за дрехи, които после няма да носиш, защото си ги купувала в депресия и прочее козметика за чувствата.

Любовта към себе си по никакъв начин не е егоистична. Тя е да допуснеш и приемеш собственото ти квантово съзнание да проникне по вертикала.

Може да не мръднеш от мястото си, може да не кажеш и дума. Когато то навлиза, егото само отстъпва, защото вече няма нужда да те защитава.

Пребиваването в собственото ни квантово съзнание е най-сигурното място на света. Няма нужда да се мъчиш да харесваш и обичаш някого. Когато внесеш квантово съзнание у себе си, даването става толкова естествено, че дори не го мислиш.

И това се чувства от всеки, с когото общуваш. На едно много фино ниво се усеща, че признаваш, почиташ и приемаш неговата божественост.

А в какво вълшебство под завивките се превръща съчетанието между вертикално и хоризонтално проникване няма как да ви разкажа, защото още не са измислени думи за това. И няма никаква нужда и двамата да го могат.

В квантовото съзнание и един е достатъчен за един-е-ние.