Миналият път ви разказах за едно приятелство между трима души, което трудно се побира в понятието „приятелство” и „връзка”, независимо, че все още не са измислени нови понятия за техния тип отношения. А те тримата, освен че питаели чиста обич един към друг, също търсели нови определения за онова, което представлява връзката между тях.

Не ги търсели заради някаква собствена нужда да създават статут на отношенията си, но така се случило заради хората около тях, които се опитвали да ги разберат. И любопитствали.

Веднъж например, двамата от тази троица, които в парадигмата са „влюбените”, срещнали третата част от себе си заедно с някакъв непознат за тях човек. Тя казала „Здравей, любов моя” и на двамата и ги целунала както винаги си се целуват – като любими хора. Запознала ги с непознатия. И тъй като срещата й била „по вечерно време” на нетипично за работна среща място, мъжката част от нейната троица се обърнал към непознатия: „Не знам какви са ви отношенията, но много държа тази жена да я обичаш”.

Това малко притеснило непознатия. Той наистина харесвал тази жена и определено не би се отказал от интимност с нея, но изискването да я обича му дошло  в повече: „Само приятели сме”, казал.

Тя също се притеснила, защото „обичането” била една от темите табу между тях. И двамата имали интерес един към друг, но се опасявали, че ако преминат границата на „приятелството”, ще навлязат в територия, в която да избират дали да имат връзка или да го играят „хора над тези неща”.

Там била работата, че за нея единствено мъжа от нейната си троица имал този неизменен статут – безусловното право на приятелство, напълно свободна от изисквания към другия обич.

Макар да имала в живота си и други скъпи приятелства, преминали в началото през различни вариации на сексуална връзка, еталонът й за такова стиковане рядко пасвал така добре на други мъже. В общи линии, когато усетила притеснението си, знаела, че ще се наложи някакво обяснение. Погледнала жената от тяхната си троица с онзи поглед, който двете най-много обичат, усмихнали се една на друга, вътрешно потрили ръце от забавлението да „се обясняват”. Обичали да наблюдават лицата на хората, когато си кажат репликата:

Виж сега – това е жена ми, а това е мъжът, който най-много ме обича. Те са влюбени един в друг, но тримата заедно сме едно.

След което посочила двамата и му казала: „Запознай се с нас”. Непознатият  бил достатъчно интелигентен, за да приеме това обяснение като забавно и в общи линии, напрежението утихнало и тръгнал някакъв приятен разговор за мъже-жени, ала-бала. Един през друг тримата разказвали забавни истории от общото си житие-битие през годините. Но всички знаели, че в каквито и да е шеги и закачки да прекарват вечерта си, на втори план троицата с трите си индивидуалности преценява дали има шанс този човек да остави настрана убежденията си, които са му причинявали рани и да се довери, че това тяхното не е мимолетно забавление, в което някакви отворковци си играят с огъня.

Онова, което определено впечатлило непознатия, била лекотата и тоталната непринуденост и на тримата, когато говорели за приключенията си. Тя и той – за техните пътешествия-бягства от емоционалните драми с другитe хора; тя и тя  - за някои моменти от лудите им години. Хем се чувствал странно, хем не му било некомфортно. Тези тримата заедно създавали лекота.

Трябвало да признае, че досега не бил срещал толкова спонтанен, лишен от притеснение и интелигентно поднесен разказ за приключения, пълни с радост и топлина. Без капка драма, ревност, неприемане, прикриване на тайни между тези тримата.

Ето този, непознатият, ми разказа тази история. От една страна тя му харесва – и жената, и историята. Но сякаш повече като екзотика. Каза ми нещо много интересно: въздържам се да се срещам с нея, въпреки че я харесвам, защото се страхувам, че има силата да ми промени убежденията, а те са единственото, което имам, и ще се чувствам беззащитен.

Аз пък се чувствам безпомощна, когато чуя такова нещо. Бих искала да му кажа, че тази жена очевидно може да обича по лек и необсебващ начин, а никой не е беззащитен, когато е обичан. Но не го правя. Само вътрешно се усмихвам. Знам, че животът има своите начини сам да преобръща убежденията ни без дори да се усетим, че се случва.