За всички онези невидими нишки, които ни свързват и привличат едни, а отблъскват други хора в живота и леглото ни, може да се говори много, но предпочитам да прекратя тази мини-одисея, в която маркирах някои по-общи положения с едно рядко осъзнавано привличане – копнежът по изгубената цялост.

Има прекалено много хора, които въобще не осъзнават този копнеж, независимо, че той е заложен във всеки от нас още в момента, в който сме напуснали утробата на майките си и сме се оказали в света на разделението. В един свят, в който тиранията на индивида е status quo.

“Аз съм другият” може да звучи готино, когато е изпято в песен. Или като откровение, когато е почувствано в моменти на дълбока любов и състрадание, когато си усетил с цялото си същество, че изживяванията ти не се различават много от тези на другите хора - че всеки води някаква своя голяма битка и е много по-добре да сме мили, а не постоянно настървени, зависими и подозрителни един към друг.

Ама хайде сега, толкова сме различни всъщност, че на човек постоянно му иде да се изолира някъде, за да намери малко покой и тишина от безспирното бърборене, изтъкване, претенции и състезание по оцеляване на другите, в което изведнъж се оказва безпощадно и безмилостно въвлечен... и то само защото е проявил симпатия към друго човешко същество чрез своето приятелство, интимност или интерес към работата, която вършат заедно.

Направо не е честно да се плаща такава висока цена за моментите, в които изпитваш неподправена, чиста и безусловна любов – да приемеш играта на “разделението” за истинска. Да се привързваш към партньорствата, които се появяват на различен етап от осъзнаване на пределно богатата ни същност. Това последното не го разбрахте, нали? Знаех си.

Този копнеж така или иначе не се осъзнава, докато си мислим, че просто имаме нужда от връзка с някой, който да ни обича, да е мил и да ни разбира. Ако може да плаща и сметките за домакинството, още по-добре. Всички, които са го постигали, прекрасно знаят, че въпреки това “нещо не им е наред”. Има някаква празнота. Тя е известна под името “Така стоят нещата, приемаш другия какъвто е и това е. Нали все пак не си сам”.

Тези, които имат стремеж към собствената си цялост, приличат донякъде на агентите с тайни мисии. Никога не говорят за това открито, наясно са с реалността, дори когато изглеждат отвеяни. Дори са по-големи реалисти, от хората, които смятат себе си за такива. Обикновено имат обществено приемлива самоличност и статут (освен когато не са поети, които никой не разбира, въпреки че щедро ги цитира).

И независимо колко мир, любов и спокойствие внасят, колко е приятно общуването с тях, в което сякаш се докосваш до някакъв необясним магически свят, в следващия момент ги няма. Не можеш да ги вкараш в стандартна схема нито на приятелски, нито на интимни взаимоотношения. Винаги са на разположение, и никога не са.

Например, след едни хубав джаз концерт, такъв човек ще каже: “Вълшебно беше, музиката така ни развълнува, че всички в залата се обичахме”. А произволен, “нормален” човек от същата публика само би повдигнал леко вежди и би помислил: “Вярно е, че концертът беше хубав, но чак пък да сме се обичали... поредната откачалка”.

Разликата между тези двама души е, че първият и за миг не се е почувствал сам, докато колективното удоволствие от джем сешъна го е издигнало до усещането, че всички сме едно. А вторият, извисен от красотата на звука, се е почувствал нелепо и самотно от това, че няма с кого да сподели изживяването си (за удобство приемам, че и двамата са били сами).

На повърхността първият изглежда като смахнат скитник в общество от изолирани индивиди, а другият – като представителна извадка на същото това общество.

Това че и двамата са добри, мили и симпатични хора с нищо не променя основната разлика между тях – човекът, осъзнал копнежа си за цялост, е способен да обича, а другият, “нормалният”, има нужда да бъде обичан, за да оцени някаква житейска ситуация като хубава, завършена, справедлива и да се почувства “успешен”.

Същото е положението под завивките. Дори когато се люби с проститутка от плас Пигал като героя на Паул Ницон от “Годината на любовта”, човекът, осъзнал копнежа си за цялост, ще каже: “... но това е любов, казах си, след като всичко е като в истинската любов, безкрайните целувки, хилядите начини да се прегръщаме, без да забравяме самия акт, придружен от всякакви въздишки, от грухтене и подвикване, от съвместно задъхване, наистина се обичаме, когато ни е хубаво заедно...”

Другият, нормалният, ще има очаквания след това. Все някакви. Най-малкото това усещане да се повтаря всеки път, а когато то не се повтори, ще се чувства необичан, прелъстен и изоставен, предаден, излъган, използван... Ще се пита: “Какво се случи?” Ако не иска да остава сам, ще приеме, че така стоят нещата... то не може всеки път... В Edna връзка има толкова други неща...

В културно-исторически план подобен тип хора, търсачите на своята изгубена цялост, отговарят на архетипите на скитника, харизматичният авантюрист, големите поети (дори когато творбите им са в проза), а при жените това са предимно архетипите на Великата куртизанка, гейшата, жената тип “вечната приятелка” и монахинята или ако използвам митологичните им еквиваленти – Афродита, Артемида и Хестия.

Що се отнася до жените, малко ще профанизирам за яснота – ако една жена с такъв архетип прецени, че не й стиска да внася чистотата на безусловната си любов, за да изживява своята цялост в различни ситуации, в общи линии избира “девственото” поведение, за да опази чистотата на копнежа си. Познато е и като поведение “да се посветиш на Небесния жених” във времената,  в които ако една жена не е омъжена или е курва или монахиня.

Сега нещата не са толкова ултимативни и крайни. Такъв тип хора вече са по-известни като “андрогини” – независимо от пола си, имат относително изравнена мъжка и женска енергия и по тази причина най-често са си самодостатъчни.

Има такива мъже и жени. Те са привлечени от всяка една ситуация, творческа дейност, приятелство или интимност, в която ще изживеят интегриране на изгубената си цялост. Знаят, че в тази реалност, то не може да бъде устойчиво състояние. Не се привързват, защото нямат зависимост от интимни ситуации, в които има и най-малък фалш. Обикновено не създават трайни връзки – невъзможно е да бъдат подчинени на правилата на някакво статукво. Дори да става дума за децата им, когато ги имат. Те могат само да обичат.

Ако усетят, че не обичат връзката си, приятелите, онова, което правят, четат, гледат, създават, работят... просто спират. Копнежът им към възвръщане на изгубената цялост е толкова силен, че не могат да бъдат привлечени от нищо, което не им създава поне в някаква степен, усещането, че са едно цяло с другия и с всичко друго.

И макар да изглеждат малко смахнати самотници, те никога не са сами – винаги  си намират какво да обичат, то е все едно да дишат. Блажени са тези, които са имали нещо общо с тях – били са обичани, както “боговете” ни обичат. А в днешно време това никак не е малко.