Михаела Петрова
От известно време разглобявам привличането на съставните му части, за да презентирам всички сетива като един вид квантови* портали, които имат свойството да пропускат информация от невидим характер, която определя изборите ни на другарче.
Сетивата като надежден джипиес дали трябва да завием наляво, надясно или да караме направо, обикновено не лъжат, макар никога да не показват точката на крайната дестинация. Но все някога човек трябва да стигне до идеята, че крайна дестинация няма.
От значение е самото пътуване.
Малкият проблем при връзките между нормалните човешки същества и постулатите на философите, светците, будите и гурутата, които разбиват на пух и прах маркетинговите стратегии и планирането, когато се отнася до събирането ни по двойки е, че сякаш на вторите не им пука за децата и семейството, нито за най-подходящия модел диван, на който може да погледате телевизия или филмче в жарък неделен следобед. А една такава „дестинация” определено придава смисъл, ако приемаме себе си като нормални човешки същества.
И може да настане голямо объркване, личностна криза, да настъпи разрушителна злоупотреба с алкохол и антидепресанти, с агресия и гняв, когато GPS-ът на сетивата внезапно ни отведе в посока, която въобще не дава признаци да прилича на семейната идилия от рекламите на прах за пране и подправки за пилешка супа. Особено по време на летните отпуски, партита и въобще, дългите нощи, които ни зоват да прекарваме по-дълго време под открито небе в разнообразни компании, в които бродят изкушения за сетивата.
Писала съм вече за обичането „с ушите”, („Ако те чувам, още те желая”).
Наскоро поразсъждавах и за миризмите, вкусовете, както и за съвместимостта ни по отношение на културните предпочитания. Те не са точно „сетиво” по учебник, но без този фактор връзката е обречена, така че го класифицирам тук.
Досега не съм се спирала на погледа. Може би защото той е неизбродима вселена, а не защото го подценявам.
Факт е обаче, че ако през погледа наистина проникне душата, както обичат да твърдят поетите, може да изравни със земята всички други сетива – да спреш да чуваш, да надушваш, да мислиш с главата си, буквално да излезеш от кожата си и да затанцуваш в някаква друга равнина на пространството и времето. Затова не се препоръчва в такива моменти да пресичаш улица. С което не си правя евтин каламбур. Казвам го съвсем отговорно. Когато някой те погледне „в кванти“ – тоест отвори портал отвъд обозримото, този взор си го носиш дълго с теб. Като нищо може да те застигне и на най-оживено кръстовище в час пик.
Истината е, че не всички могат да гледат „с душите си“. Или поне не през цялото време. Обикновено гледаме през фокуса на убежденията си. Или по начин, който отива на ролята, която сме си избрали в живота. Пълно е с очи, през които хората се гледат, но въобще не се виждат. Така е в 98% от случаите. Ако можехме да се гледаме „в кванти” през цялото време, светът изобщо нямаше да е това, което е. Не знам точно какъв би бил, но по никакъв начин нямаше да има оживени кръстовища и изнервени хора.
И тъй като се случва рядко, сме склонни да го наричаме влюбване. Нали се сещате, онова „да потънеш в очите на някого”. Този поглед обаче го умеят и кучетата. Бебетата и малките деца – също, само дето не го приемаме толкова лично.
Но разбира се, най-сладко е, когато се случва с някой, когото харесваш и с другите си сетива. Когато забележиш, че докато си приказвате ей така, за някакви нормални неща, които ви вълнуват или просто, за да се намирате на приказка, порталите към душите се отварят и се отдават на някаква своя приказка. А може би танц, а може би песен... не знаем. Не се чува и не се вижда, само вътрешно те усмихва и знаеш, че е точно така.
Бяха ми разказвали преди години за една такава терапия на закъсали семейни двойки.
На супер романтично място спят цял месец в отделни стаи и с отделна програма с глезотии. Единственото им време заедно е по един час на ден, в който седят един срещу друг и само се гледат мълчаливо в очите. След това преживяване, един мъж беше казал, че за първи път в живота си след 30 години брак е „видял” жена си и е истински впечатлен за какъв удивителен и прекрасен човек е женен.
Мисля, че това е една чудесна идея за всички двойки в оставащите летни дни, дори и да не спят в отделни стаи. По един час на ден на някое романтично място мълчаливо да се гледат в очите. В кванти. Само, моля ви, след това внимавайте, когато пресичате оживени кръстовища. Те все още не са чак толкова „квантови”.
*употребявам думата „квант” като метафора за нещата, които не виждаме и за които нямаме никакви доказателства, но чувстваме и знаем, че са така.
Прочетете още от Михаела Петрова в Edna.bg:
„Да ти има нещо” – новата ми стара страст
Любовта като разход, който ти е приятно да направиш
