Сигурно няма човек, който да не мечтае за любов, която да осмисли живота му. Дали ще бъде търсач на това изживяване през живота си или ще полага старание да изпълни с това съдържание взаимоотношенията с брачния си партньор, в голяма степен е личен избор.

Забелязвам, че в социалните мрежи се ширят разкази за мъдростта на бабите – приели в общи линии втория модел. И се задават сантиментални въпроси: А на нас защо ни е толкова сложно? Мога да се обзаложа обаче, че през по-голямата част от съвместния си живот, тези наши баби са приемали взаимоотношенията си като своя отговорност и задължение, осмислено много повече от децата им, отколкото като посвещение на мъжа в името на любовта.

Неслучайно по-възрастните жени с дългогодишен брак и отгледани деца, често споделят, че са приемали мъжа си "сякаш и него са го родили" – като още едно от децата им, за което се грижат и малко по малко превъзпитават, така че да пасне на някоя и друга тяхна мечта. Не за любов, а за извънградска вила, например. Или някоя и друга екскурзия в чужбина.

През живота си много пъти съм чувала изречението: "За мен вече е късно, аз вече съм си избрала, но мечтая децата да... еди-какво си". Много често, когато жената вземе решение, че ще се съобрази с избора на семейно статукво, вместо с някоя и друга мечта, която е имала преди това, прехвърля своите мечти върху децата си.

Може би интуитивно знаем, че желанието да реализираме някоя мечта и съвсем разбираемият копнеж да бъдем в двойка, която заедно оцелява в този свят, съдържат в себе си известен "конфликт на интереси". За да реализираш мечтата си, е нужно да ѝ се посветиш. Да работиш всеки ден за нея. Ако тя е да обикаляш света, да рисуваш, да пееш, да танцуваш, да имаш кариера в някоя област или наука и да я съобразяваш ежедневно с трепетите на сърцето за живот в двойка е много трудно. И все още – твърде противоречиво.

Ако другият, независимо дали е мъж или жена, няма съвсем подобна на твоята мечта, на практика основната му задача във връзката би била да ти осигурява всякакъв комфорт и условия, за да я постигнеш. Точно това е била ролята на жените през вековете на така наречения "патриархат" – да осигуряват комфорт, за да може той да постига, успява и съответно да гледа семейството. Понякога обаче мечтите му са надвишавали далеч потребността да си гледа семейството и той го е напускал или просто не се е интересувал. Тогава жената е стискала зъби и е изнасяла всичко на гърба си – и мъжката работа, и женската. А това е натрупана в дълбините на подсъзнанието травма. И моля, не приемайте това твърдение като феминистко. Такива са били времената – натрупала се е енергия, която сега излиза на повърхността под напрежение. Не влагам никакво идеологическо противопоставяне във физическите закони за равновесието. Те така си функционират съвсем безпристрастно.

Не е чудно, че сега нещо подобно се случва в обратен вариант. Повечето жени, които искат едновременно да имат стабилна връзка и да сбъдват мечтите си, всъщност търсят мъж, който да им осигури такъв комфорт и когато не се случва така, предпочитат да бъдат сами. Не че го предпочитат съзнателно. В повечето случаи си мрънкотят и оплакват, че вече няма мъже в този свят, а ако срещнат мъж от предишния свят, ще побегнат все едно ги е подгонил тигър-съблезъб.

Според мен, причината е, че на подсъзнателно ниво се случва именно този конфликт. И връзката, и мечтата искат посвещение. Много често трябва да се избира между тях. Нищо не се получава, ако нервно тропаш с краче: "Eее, не е честно, ама аз искам и двете".

Съвсем честно си е. И по някакъв начин е съвсем справедливо поне за стотина години, а не за няколко века, жените да имат житейския си шанс да бъдат в позиция на обгрижването им в името на техните мечти. Това не е някакъв каприз, нито меркантилност. Съвсем нормална необходимост от баланс. От различна опитност, която да хармонизира взаимоотношенията ни, за да можем да вървим напред. И в крайна сметка, един ден внуците ни, или техните внуци, да могат да имат в един "пакет" и мечтите, и любовта си.  

И вижте само какъв оптимист съм – допускам, че само един век е нужен, за да се трансформират навици, създавани повече от десет века. Да не съм чула, че не е честно.

Живеем във времена, в които сме съвсем в началото на този път. Все още старите навици са много силни. Все още хора, които искат да реализират мечтите си, несъзнателно правят избор да останат сами, за да не въвличат други в своя избор. За да намерят и преоткрият себе си. По пътя на изживяването повечето от тях научават, че по пътя на мечтата си срещат други неочаквани хора, които се задържат за дълго или за кратко в живота им. Научават се да не се привързват към нищо, което може да ги спре. Тези уроци са трудни, понякога са придружени с болка в сърцето, но който се е върнал назад, за да спаси връзката си в такава ситуация, обикновено страда повече. А идеята не е да страдаме, а да еволюираме.

И да откриваме едни съвсем непознати все още измерения на любовта.