Преди време една приятелка опита да си търси работа в чужбина и прилежно изброи в CV-то си всички места, на които е работила в България. Макар да е специалист и да има нужното образование от университет, който по техните критерии е престижен, бързичко я игнорираха.

Накрая се намери един специалист по човешки ресурси, който й разкри причината – прекалено много работни места е изброила, което по техните критерии означава, че не се е справяла със задълженията си. Иначе защо ще се мести като пчеличка от едно място на друго през две-три години?

Направо й задраскал цяла една страница и оставил две компании, които му се сторили окей, но я посъветвал да напише, че е била там минимум по пет години. Невъзможно, отговорила му тя, те не просъществуваха толкова – това е България. Сори, това пък е Лондон, казал й той.

Е, върна се в България, където дългото й CV е разбираемо за всеки, който го погледне. Единственото малко неудобство е, че момичето искаше да развие нови качества, да усвои нови висоти на професията си като поработи с хора, които не са й до болка известни.

В нейния бранш изненади по отношение на колеги и началници няма. При откриването и закриването на всяка нова структура, хората, които вършат тази конкретна работа се познават, собствениците на бизнеса също са ясни – просто едни пари и хора се превъртат ту тук, ту там. Служителите пък, независимо от позицията, която заемат, са или верни кучета, или предатели.

Спокойно мога да кажа, че същата картинка се наблюдава и в "бранша" на интимните връзки, независимо дали ги отразява жълтата преса или се отразяват само в кръговете на най-близките 100 човека, оформени покрай що-годе еднаквите места, професии, приятелски взаимовръзки.

Спомням си, преди години, след купон в провинцията, на който освен най-близките 100, присъстваха поне още 50 екстра близки, една приятелка написа във фейсбук: "след партито на еди-кой-си, София стана още по-малка и баджанаците се увеличиха". Независимо на кого му харесва, и на кого – не, това е положението. В малка държава "семейството" е голямо.

Плюсовете на всичко това в СV-то обаче са повече за лична употреба. За мен лично преплетените ни взаимовръзки, по някакъв начин са нещо като "сертификат за качество". То е нещо като да харесваме подобна музика, филми и най-вече начин на живот. И да споделяме онова, което заедно харесваме в защитена среда. Колкото и пъти през изминалите 20 години да съм казвала репликата: "Ами, то вече няма кого да срещнеш. Всеки е бил жена, мъж, гадже, любовник на някого от най-близките 100 човека", толкова пъти съм "чувала" весел "космически" смях след това. С близките ми приятелки хиляди пъти сме обсъждали казуса, че не можеш просто да срещнеш някой на улицата без преди това да си го виждал на някое от местата, където по принцип си тече социалния или професионалния живот.

Спомням си, веднъж си бях помислила че съм надиграла системата, защото срещнах един мъж в морето. Седмица по-късно се оказа, че е бившо гадже на моя колежка, приятел от детство на един друг познат, чиито син в този момент беше младото гадже на моя близка приятелка и че на всичкото отгоре моята баба си е шила роклите при неговата леля – известна дизайнерка от Царска България. От дума на дума, стана баща на сина ми. Така де, по-добре нещата да си останат в "семейството". Пък и според мен, човек увеличава прага си на доверие, когато знае с кого си има работа.

От друга страна, колкото и да съм сигурна в теорията си, че някаква група сродни души се появяваме на гроздове в определени моменти, за да се подкрепяме и да си партнираме един с друг в различни моменти от човешкото си и духовно съзряване, знам че концепцията за единството на всичкото, което е, рязко ни убягва, когато работа опре до оформянето на някви двойки по интимно привличане. И в такива моменти, важи принципът на лондонското СV – цели страници се драскат, годините на пребиваването в несъществуващи отношения се увеличават. Или деликатно се премълчават. Клишетата "приятели" и "предатели" се настаняват царствено на трона, от който диктуват морала на отношенията помежду ни.

Добре, мир да има, участвам и аз в този спектакъл. Знам репликите наизуст, няма проблем да си ги кажа, но не вярвам в този сценарий. Той просто не е онова, което ми се съ-преживява в момента. В моето любовно CV на първо място има любов към себе си, изплетена от нишките на всяка обич, която е развълнувала съществото ми по моя път. От всяка любов, която ми е помогнала да узная, че другият съм Аз. И тъй като в това състояние на свързаност, синхронността е най-естественото нещо, току-що един приятел, когото много обичам, написа на стената си: "Ако другият съм Аз, от кого да ревнувам жена си? От себе си?".

Знам какво ще ми кажете: да, ама не е ясно дали жена му няма да изревнува от  теб. На мен ми е ясно, че няма, но също така знам, че нямам никакъв шанс да го обясня, преди да бъде изживяно и записано най-отгоре в CV-то. Дотогава просто приемете, че не просто София, а и светът като цяло е много малък и опитайте да не превръщате в драма това, че харесвате едно и и също отражение на себе си в различни хора. Така е устроена огледалната ни вселена – каквото излъчваш, това привличаш. Чрез  онези, които харесваш и в които се влюбваш, се учиш да го приемеш и обикнеш. И така...