Защо втора? Не знам, все пак преди тебе имам едни ученически големи любови, коя от коя по-големи, та все пак да им отдам дължимото. Освен това, не смяташ ли, че е някак неприлично да съм се влюбила за пръв път на 20 години, не съм расла в саксия, я. Пиша ти, защото накрая ще разбереш защо.
Даже не използвам обръщение, ние с теб така и не си измислихме някакви съкратени умалителни именца. Все пак това беше Много Голяма любов. Май не от пръв поглед, но от пръв разговор – беше.
Твой приятел ни запозна, а ти чакаше поредната си любовница. Най-желаният мъж в града, как ще остане без любовници, абсурд. Тя беше много красива, тази Джули, снажна, с естествено руси коси, които я покриваха до бедрата.
По-късно станахме приятелки и тя ми разказа как такива искри прехвърчали помежду ни онази вечер, че веднага разбрала какво се случва. Аз специално не видях искри.
Знам само че ти ме покани да танцуваме и по-дървеняшки блус никога в живота не ми се е случвал. Ръцете ти едва докосваха талийката ми, моите едва се опираха на раменете ти и мълчахме като пукали на дансинга. Иначе цяла вечер говорихме за покер и за „Портрет на моя двойник”.
Когато обаче се разделяхме, ти така силно ми стисна ръката, дръпна ме зад вратата на заведението и почти изхриптя в ухото ми „Къде живееш?”.
Аз си казах адреса. „Ще те намеря”, ми каза и всеки по пътя си. Ти с любовницата, мен да ме изпраща поканилият ме. Какви искри, какви любови?! Забравих вечерта, имах сесия.
И ти с кой акъл изпрати след няколко дни двама мои колеги да ме търсят вкъщи? Да ми говорят врели-некипели за това, че си щял да събираш пишещи студенти, та да сме се срещнели. Ти беше на 38 години, аз на 20.Ти беше хлътнал, на мен ми предстоеше.
С кой акъл в автобуса от университета, разблъска колеги и преподаватели, за да се добереш до моята врата, да слезеш и да ми подадеш ръка? Аз бях с приятелка и ти с кой акъл тръгна с нас и прекосихме два пъти града напред и назад по най-оживената улица? С твоя, с твоя. Моят вече беше хвръкнал.
Влюбих се. Ааааадски!
Любимата ти дума. Стрррашно, като при твоя любим Страшимиров. Никога не съм те търсила, ти ме намираше. Разтреперваха ми се коленете само като зърнех силуета ти на спирката или на улицата. Пиехме в централната кръчма, пълна с колеги и на двамата. Държахме си ръцете под масата. Държахме си ръцете по улиците. Целувахме се по ъглите. Бяхме най-обществената тайна.
Чавка ми беше изпила акъла, твоя – поне три чавки. И да, втората най-голяма любов те наричам, защото беше първият ми мъж. Не може във всичко да си пръв, я!
Не знаех какво е да си жена, по-точно не знаех как се държат жените. По момичешки те обичах – отчаяно, нахално и сляпо. Опипом. В движение се учех на любов. На връзка. На забраненост и на това да я преодолявам. Ти ме водеше, аз те следвах. Бях страхотно добра ученичка.
Гордо вирех глава под вбесените погледи на моралистите. Вярвах ти, когато ми се кълнеше, че никога не ти се е случвало такова нещо. Че всичко минало е зад гърба ти и аз съм всичко за теб. Че не ми изневеряваш даже с жена си. Сега ми е смешно, но тогава, ах, тогава май ти вярвах.
По-смешното е, че ти си вярваше. Божееее, колко глупава съм била! Няма по-прекрасна глупост от тази. Помниш ли, че ти, а не аз, мина всякакви граници на приличието като ме заведе у вас. Защото ми повтаряше, че аз не съм момиче за хотел или чужда квартира. Помниш ли как на сутринта си изхвърли часовника през прозореца и ми каза: „Не ме интересува колко време ми остава, защото моето време си ти!”
Помниш ли как след този наш сламен меден месец, изпращайки ме до нас, цъфна вкъщи да се представиш на родителите ми. С кой акъъъъъъъл? Не съм те карала. Никога нищо не съм искала от теб. Никога не съм имала намерение да лишавам децата ти от баща им. А можех. Но нито исках, нито ми минаваше през акъла. Просто те обичах. Никоя никога не те е обичала така, както аз, знаеш го много добре.
Но и ти никога никоя не си обичал толкова, знам го много добре. И аз, а не ти, загърбих тази любов. След три отчаяно възторжени години, между разстоянията и въпреки тях. По момичешки – напук!
Пред теб бе кариерата ти, пред мен – целият ми живот. И досега мисля, че това е едно от най-правилните решения в неправилния ми, общо взето, живот.
И ти пиша това писмо, защото вече си в другия свят.И когато ми се обадиха да ми го кажат, точно в този момент, поех удара в гърдите, но с гърба си усетих как младостта ми ме бръсна с крилото си и отлетя. На младостта това й е работата – да отлита. В незнаен ден, в незнаен час. По твоя любим Страшимиров.
