Искаш ли да наемем онази малка стая и да се заключим за света?
Да изчезнем от него за известно време, за да си кажем всичко, което сме премълчали и да помълчим заедно по темите, които ни вълнуват? Това ще бъде нашата своеобразна паник-стая – недостъпна и любопитна за всички наоколо.
Човек се нуждае да изчезне за малко. Красотата също е уморителна.
Ще затворим очи и ще се върнем при морето. Вятърът ще си играе с косите ти, а слънцето ще се отразява в зелените ти очи, за да стане достъпно за моите. После (ще отнеме само секунда) пак се се спрем до онази малка река – звуците на водите ѝ са така оглушителни, че е достатъчно само да осъзнаваме съвместното си присъствие край нея.
Сега е сезонът на черешите. Нищо че тази година дъждовете се отнесоха безмилостно с тях. Все ще можем да отберем плодове за една купа, която ще стои на ръка разстояние. Съвсем скоро установих, че черешите са най-подходящият плод по време на отшелничество – толкова сладостни са. Не знам защо приписват на ягодите подобни заслуги. Те отдавна имат вкус на пластмаса и са големи колкото праскови.
В паник-стаята за двама черешите са абсолютно задължителни. Вероятно заради това градушките подложиха на изпитание търпението ни. Вероятно пролетта е решила да си поиграе с нашите очаквания, че повечето хубави неща в живота са даденост. Ние знам, че не е така.
Пролетните съмнения са още едно основание да врътнем ключа на вратата за известно време.
Няма да чуваме нечовешкото броене от едно до дванайсет на влюбени и кандидат-влюбени хора, които тепърва ще се блъскат между надеждата и отчаянието. Те все още не знаят какво им готви животът. Ще си пуснем диска на Бари Уайт и просто ще продължаваме да се излежаваме в леглото със затворени очи, защото това е единственият начин да погледнем на нещата трезво и да оценим, че допирът на телата ни е нещо истинско.
В паник-стаята за двама няма нужда от друго. Там ние сме онези, които забравяме да бъдем в повечето секунди, минути и часове на живота. Там отново живеем – без принудата на даденостите, които навън свеждат живота ни до обикновено съществуване.
Понякога имаме нужда да останем сами. Двама. Надалеч от вселената, от законите на физиката и механиката, от уравненията за решаване, с които ни затрупват останалите...
Няма нищо по-важно от морето, вятъра, слънцето и реката, където можем да сме себе си. За по-сигурно можем да изхвърлим ключа през прозореца. Тук си имаме всичко, от което се нуждаем.
Искаш ли череша?
Прочетете още от Добромир Банев в Edna.bg:
Спрете да се пренебрегвате, заобичайте себе си
Здравословният егоизъм да обичаш