Из „Обичай ме с лъжи: Мръсно червено“ от Тарин Фишър

 

Глава 1

Настояще

Взирам се в пищящото розово същество в ръцете си и изпадам в паника.

Паниката е водовъртеж. Тя се разразява в мозъка ти подобно на вихър и набира скорост, докато пълзи надолу към останалите части на тялото ти. Бушува и кара сърцето ти да препуска. Усуква се и свива стомаха ти на топка. Препуска, удря те в коленете и ги отслабва, преди да издълбае помийна яма под пръстите на краката ти. Свиваш пръстите си, поемаш си няколко пъти дълбоко въздух и се хващаш за спасителния пояс на здравия разум, преди тя да те засмуче.

Това са първите десет секунди на майчинството ми.

Подавам я на баща ѝ.

– Трябва да наемем бавачка.

Вея си с един брой на списанието „Вог“, докато то става прекалено тежко. Отпускам китката си и списанието се изплъзва от ръката ми и пада на пода.

– Може ли да получа бутилка „Пелегрино“? – Посягам към бутилката, но не мога да я стигна и отпускам отново глава върху плоската болнична възглавница. Ето какви са фактите: еднo човешко същество току-що падна от тялото ми, след като растеше в него в продължение на девет месеца. Приликите с паразитите са достатъчни, за да ме накарат да хвана лекаря за реверите и да поискам да върже тръбите ми на красиви панделки. Коремът ми – вече съм го огледала – прилича на балон в телесен цвят, от който е изпуснат въздухът. Изморена съм и изпитвам болка. Искам да се прибера вкъщи. След като никой не ми подава водата, отварям очи. Не трябва ли около мен да се суетят хора след това, което направих току-що? Бебето и бащата са до прозореца, обрамчени от бледата следобедна светлина подобно на банална болнична реклама. Липсва само кратък безсъдържателен лозунг, който да послужи като надпис под снимката: Сложете началото на семейството си с нашето семейство.

Правя усилия да ги разгледам. Той я е гушнал и главата му е наведена толкова ниско, че носовете им почти се докосват. Това би трябвало да бъде нежен момент, но той се взира с толкова много любов в нея, че ревността сграбчва сърцето ми. Ревността има адски силни ръце. Гърча се под натиска ѝ и се чувствам неловко, че съм допуснала да ме завладее. Не можеше ли да бъде момче? То... моето дете. Разочарованието ме кара да заровя лице във възглавницата и да прогоня сцената. Преди два часа лекарят произнесе думата момиче и хвърли синьото ѝ, покрито със слуз тяло върху гърдите ми. Не знаех какво да направя. Съпругът ми ме наблюдаваше, затова протегнах ръка и я докоснах. През цялото време думата момиче притискаше гърдите ми като слон, тежащ хиляда тона.

Момиче

Момиче

Момиче

Ще ми се налага да споделям съпруга си с друга жена... отново.

– Как ще я кръстим? – Той дори не гледа към мен, докато

говори. Никакъв зрителен контакт. Mon pied!. Вече бях минaла на втори план.

Не бях избрала име за момиче. Бях напълно сигурна, че бебето ще бъде момче. Щеше да носи името на баща ми – Чарлз Остин.

– Не знам. Имаш ли предложения? – Приглаждам завивката и се взирам в ноктите на ръцете си. Името е просто име, нали така? Аз дори не съм известна с името, с което са ме кръстили родителите ми.

Той дълго я гледа, обвил с длан главата ѝ. Тя е престанала да размахва юмруци. Притихнала е и се чувства добре в прегръдките му. Усещането ми е познато.

– Естела. – Името се изтърколва по езика му, сякаш цял живот е чакал, за да го изрече.

Главата ми подскача нагоре. Надявах се да не е нещо толкова... архаично. Сбърчвам нос.

– Звучи като име на възрастна жена.

– Името е от една книга.

Кейлъб и книгите му.

– От коя книга? – Аз не чета много... като изключим списанията, но ако по книгата е направен филм, може би съм го гледала.

– „Големите надежди“.

Присвивам очи и стомахът ми се преобръща. Това има нещо общо с нея. Знам го.

Не изричам тези мисли на глас. Прекалено съм умна, за да насоча вниманието му към неувереността си, затова вдигам рамене и се усмихвам.