Велина Томова
Ситуацията с търсенето на Единствения Мъж в последно време е силно затруднена, научаваме от подслушани разговори и споделени истории.
Из баровете, офисите и сайтовете за запознанства (в какъвто се превръща всеки сайт с възможност за лични съобщения) са останали само два вида мъже.
Едните (срещат се повече по баровете) харчат парите на родителите си, не виждат по-далече от носа и автомобила си и са се научили да мерят на око кубиците на силикона.
Те все още ухажват по стария начин „Ооо, котенце, да те черпя ли едно, искаш ли да те повозя, много си секси“ и другите от наръчника на нощния сваляч.
И все още им се връзват, но само тези със силикона.
Останалите момичета, изкарали първите години след завършването си в учене, а не в разходки по курортите ни с колата на тати, могат само да клатят невярващо глава и своевременно да се ометат от въпросния бар, въпросния човек и тъжната перспектива да са пластмасови кукли с кратък срок на годност.
Добре де, но къде да отиват като си тръгнат?
На следващия ден са на работа, където иначе добре избръснатите им колеги не намират никакъв друг смисъл в живота, освен работата си, кариерното си развитие и прекия път към това да станат успешни лидери.
Все още не знаят кого ще лидерстват, но вярват, както е вярвал малкият Бонапарт, че са родени за големи дела, големи сделки и големи фирми.
Работят здраво, което първоначално прави чудесно впечатление, особено като ги сравним с маминото синче с татковите пари, но това е само на пръв поглед.
Някъде на третата среща става ясно, че работещите момчета, за разлика от работещите момичета, знаят само да работят.
Единственото, което ги вълнува, са професионалните им проекти, конкуренцията и как да продължат напред в кариерата.
И ако едно време след секс се пушеше, сега след секс се отваря телефона, за да се дочета поредната мотивираща статия, в която един мъж прекарал пет години в непрекъсната работа, за да може накрая да седне на плажа и да печели пари само с един клик.
Чудесно, казва си нашата героиня, чиито разговор подслушваме. Къде обаче ще се вместя аз?
Някъде между екселите, оставането до късно в офиса и командировките трудно може да се намери време, сили и желание за близост, грижа за ближния или цветя за ближната поне на рождения й ден.
А има ли изобщо място за допълнителни интереси, за хоби, за по-задълбочена мисъл?
Добрата новина, ако можем да я наречем така, е че тези работещите някъде към 32 се укротяват и им се приисква вечер вкъщи да не ги посреща синия екран, а някой със синя дантелена нощничка.
И тогава, чак тогава, ако нашата героиня не се е отчаяла съвсем, ще може евентуално да се стигне до любов, връзка, че даже и деца.
Ако стресът не го е лишил от възможността да има такива…
