Очарована съм от всички мъже, които съм обичала. Мога да го кажа и за всички хора и неща, към които съм изпитвала специално отношение на привързаност, но тогава кадърът на този текст ще прилича повече на снимка на поляна от цветя, отколкото на "zoom на макове", огрени от слънчев лъч, който показва и сянката, докато създава ореол от цветове. Избирам маковете за символика заради опиума, който се произвежда от семенната им шушулка, способен да игнорира всяка трезва преценка, която би те отклонила да разтвориш цветовете си.

Доскоро не можех да го кажа. От някои мои любови дори ме е хващало срам. Че не са били достатъчно достойни, че са се погубили в неразбирателство и различие по отношение на онова, което ни вълнува. Сякаш са били безсмислени, а аз съм позволявала това да ме ранява. Че не са се случили въобще.

Или са останали прономеровани и прошнуровани в папка: "харесвах го, но..." се оказа леке, неудачник, пияница, лузър, някакъв дето не е наясно със себе си, прекалено голям женкар, прекалено обсебен от предишна своя връзка, страхлив, самовлюбен, луд човек, неспособен на отговорност, искащ да прилича на алфа-мъжкаря от мъжката им компания, ама не му се получава, дървен философ, обсебващ, ревнив, не на моето ниво, мамино синче, лигльо, фукльо, инфантилен, авторитарен...

С други много се гордеех. Онези от "папка" талантливи, сексапилни, остроумни. От типа, за който се носят легенди и споменаването на името им предизвиква репликата "ооо, той е култов".

Отблъскваха ме тези, от които се разочаровах в леглото. Въпросът "как можах" или "как въобще ми хрумна" ме е карал да се чувствам излъгана и леко отвратена. В тези случаи най-много ме е хващал срам от себе си. Когато е било обратното, не ми е пукало много за несъвършенствата, които определят някого като "неподходящ".

Поне в 80 % от случаите моите връзки са изглеждали неразумни и странни на близкия кръг жени около мен. За майка ми, да не говорим. Според нея, сигурно са такива на 100%. Поради простата причина, че нито една не е вързала плода, наречен "семейство". Честно казано, концепцията, че трябва да се стига до такова следствие, мен също ме объркваше. Имало е случаи, когато съм си мислела, че би било добра идея и съм се опитвала да си представя как би изглеждало семейство с някого от тези, с които се гордея, но на някакво интуитивно ниво, никога не подхващах нишките, които тъкат тази черга.

Докато преживявах всичко, през което съм преминала дотук, а то определено не е малко, се оказа, че съм изтъкала друго нещо. Малко по-различно от "килим". Това "друго нещо" може да се разбере, само когато имаш достатъчно добра перспектива за поглед назад. И най-вече, когато видиш какво се е случило с тези мъже, щом среброто започне да се появява в косите им. Вярно е – мъжете остаряват много красиво. Особено мъжете, които са били обичани.

А онези, които съм обичала, са били обичани. Не само от мен. И това е още по-прекрасно. От каквото и да са се плашели в своята младост, каквито и "луди глави" да са били, неспокойният им дух не се е примирявал. Никой от мъжете, които съм обичала, не попадна на жена, която да го смачка и манипулира. Не се поддаде на политическа манипулация, не стана слуга на корпоративна машина, не се полакоми да получава "безплатни обяди", които после дълго да изплаща със сервилност, не се уплаши да рискува, да изглежда сякаш се установява, но да е готов на мига да напусне, когато "установяването" изисква компромис с вътрешния му морален компас.

Някои срещнаха прекрасни жени и имат звездни бебета с ясни сини очи и слънчеви усмивки, други излязоха от "матрицата" много преди да се заговори за това и започнаха да създават нова връзка със земята и стихиите с две ръце и изобретателен ум, трети намериха своя си начин да носят радост и удовлетворение на много други хора с това, което правят. Стига ми тая награда, че никой от тях не стана от вида "озлобен" спрямо жените, системата, България, света.

Тези, които съм обичала, дават най-доброто от себе си, защото друго не могат. Изпадали са, вдигали са се, продължили са да бъдат каквито си искат.

Много съм щастлива да потвърдя, че сърцето не греши. И сексуалната преценка също не е в грешка, когато посочи с притреперване в бедрата: "този". Сега, когато знам какво се случва с мъжете, които съм обичала, съм очарована. От себе си! От това, че като инатливо магаре не приех някой да ми казва, че някои от тези хора "не струват". А вместо това, ги обичах, независимо дали са били много близо или много далеч от мен. Независимо дали съм вила като вълк по пълнолуние от болка или съм се разтваряла напълно в тяхната прегръдка и цялото ми същество е грейвало в усмивка, когато сме си взимали даровете на своето време, прекарано заедно.

Сигурна съм във всяка една "мъдра сентенция", в която се твърди, че каквото и да се случва, връзката между сърцата остава и създава мрежа от любов и светлина, която се разпространява надлъж и нашир. Сигурна съм, че сродните души се познават на мига и се харесват взаимно. Дори да са "неподходящи" един за друг, дори да са своенравни, чешити, неподлежащи на "вразумяване". Всъщност – още по-добре.

Очарована съм от това, че все още съм жива, здрава, в съзнание и с още много сила за живот и приключения, когато дойде моментът да получа и доказателства, че когато някой е бил много обичан, в крайна сметка става стойностен човек.

Обичайте!

Неизбежно ще дойде моментът, в който да се очаровате.