Заглавието си е от едно мое старо стихотворение, но пасва на темата, която днес разчепквахме с една приятелка. Аз от малка съм предпочитала да си другарувам с момчета.
Да ритам топка, да залагам топчета и ашици, да си говорим за футбол и да гледаме филми с много кръстосани шпаги и изстреляни куршуми, седнали на първия ред в кварталното кино, както се казваше „да събираме гилзите”.
Чак толкова отчаяни жени няма!
Момичешките игри на кукли и на принцеси не ми бяха присърце. Нямаше динамика в тях, пък и често водеха да караници чия кукла е по-хубава и коя принцеса е най-красивата. Момчетата не се караха за такива глупости. Освен това едно момиче сред пет-шест момчета си беше хем равен между равни, хем малко по-равен от другите. Слушаха ме, но и не ми отстъпваха.
И винаги ме защитаваха, ако се наложеше – от други момчетии или от някоя глезла с копринена рокличка. Не че аз нямах копринени и фърцоляви роклета, но предпочитах късите панталонки и гуменките, когато излизах да играя. И о, не, не съм била мъжкараната главатарка. Растях заедно с тях, влюбваха се в мен и аз се влюбвах, но приятелството беше над всичко. Известно е, дето уж не можело да има приятелство между мъж и жена. Уж. Иначе си има.
Номерът на китайката дава заето!
Най-добрите любовни съвети съм получавала от момчетата. Логично е. Те по-добре могат да преценят думата, действието или бездействието на някой от техния пол, отколкото едно момиче или жена ще го разгадават. Защото когато човек е влюбен, все гледа да тълкува нещата в своя полза.
А момчетата те свалят на земята. Така, както аз свалям тях на земята по отношение на любовните им дела. Колко пъти са ми водили поредната дама на сърцето, за да им кажа мнението си. Колко пъти са преценявали поредната ми голяма любов. Честно е било и от двете страни.
Е, не винаги са ме слушали, не винаги съм ги слушала, но накрая винаги сме се оказвали прави. Обаче търпеливо сме се изчаквали сами да се опарим до кокал, а после сме си превързвали раните. До следващото изгаряне. Най-нормалното нещо на света. Плакала съм на раменете им. Напивали сме се като казаци. Псували са по-скверно от хамали, без това да накърни слуха ми. Споделяли сме си най-нелицеприятни тайни, от които сме се срамували. Чисто мъжки провали и чисто женски фалове.
Проба – грешка – проба… Грешка в системата!
Никога не съм чула от друг нещо, в което съм посветила момчетата. Никой не знае какво зная за тях. Така ми се е случвало, че моите момчета винаги, с едно-две изключения, са били по-големи на възраст от мен. Следователно – по-умни. С по-голям житейски опит. С повече познания.
Не ми е по сърце да общувам с хора, от които не мога да научавам неща. Все едно в коя област. Дори в точните науки, които никога не са ми се удавали, но изпитвам необходимото уважение към тях. Нямам проблем да слушам разговори за квантова механика или за теорията за относителността. Когато не разбирам – питам.
Любовник и любим – не бъркай понятията!
Невинаги вдявам, но все нещичко ми влиза в главата и не съм босонога кухавелка на ниво обща култура. Ама, ще ме апострофирате веднага – и с право! – тези неща можеш да ги научиш и от жените. Да, просто много по-рядко ми се е случвало. И не ме разбирайте погрешно - имам женски приятелки, обичам да поклюкарстввам (двойното „в” е нарочно), модните трендове изобщо не са ми безразлични, а като душеприказчик за женските проблеми съм незаменима. Без да се фукам.
С момчетата е друго. Трябва да го имаш това приятелство, за да разбереш за какво иде реч. Повтарям – с тях ми е уютно, защитено, без лигавщини и без опасност от забиване на нож в гърба. Няма какво да делим. Нито мъже, нито тоалети, нито да си подражаваме и да се надскачаме в прически, бижута, благоразположение на началника или брой на ухажорите. Момчетата са ми по-свидни от любимите.
Когато се влюбиш в един мъж, моментално се появява едно неудобство, едно подсъзнателно внимаване да не кажеш грешна дума, да не направиш нещо, което може да се тълкува превратно, да не стъпиш накриво, да си перфектна, доколкото можеш и доколкото разбираш от перфектност. Напрежение си е.
С момчетата няма напрежение. Знаете си всичко. И се приемате едни други с всичките си кусури. Човек без кусури няма.
Знам, например, че едно от момчетата като си пийне повече, ляга, където намери – я на пейката в сепарето, я на два стола в заведението, я на дивана, ако сме в домашна обстановка, и заспива. Ако любим мъж ми го свие този номер на четвъртата среща, познайте дали ще има пета. Пред момчетата си бия инсулина, повдигайки я пола, я ръкав, без да ми мигне окото. Ако го направя пред любим мъж на третата среща, познайте дали ще има четвърта. Просто елементарни примери.
Имам още поне стотина такива за действия, които пред момчетата може, пред любим – не. Поне докато не ти стане онзи, мечтан от всички, дето ти е всичко – и мъж, и приятел, и съюзник… Идеалният. Не че не се случва. Но толкова пренебрежимо рядко и толкова пренебрежимо завинаги, че благородно завиждам на тези, които са случили.
Когато съм намирала такъв, момчетата са го одобрявали и мълчаливо са бдели над крехкостта на това случване. И то не ни е пречило да си останем същите едни за други. И при всяко житейско крушение пак да седна между раменете им и да си потегна с тяхна помощ такелажа, да си закърпя пробойните, да си вдигна флага на гротмачтата.
Имате ли си такива момчета, дами?
Дано. Не само вечер, защото животът не е само поезия или само проза. Хайде, че днес ни е журфикс за бридж с момчетата.
Щастието е между печката, мивката, пералнята... и с 12 яйца
