Михаела Петрова
До мен си пият кафето двама възрастни господа, добре изглеждащи и облечени. Без да искам ги чувам. Говорят си за семействата.
Припомнете си още от Михаела Петрова: О, тук ще има случка!
Много неуважителни неща за съпругите, децата и внуците си изговориха – как жена му трябвало да издържа къщата с нейната пенсия, а той да си харчи неговата, защото той готвел. Как внучката си харчела парите само за нея и идвала да се храни при тях. Как жената носела на болния си баща от храната, която, както вече знаете, той готвел.
А дъщерята ходела на работа, не помагала и смятала, че решението е болният дядо да бъде настанен в дом за възрастни, в който да се грижат за него. Имало много хубави сега – не я е срам така да говори, вместо да се погрижи за дядо си.
После се посмяха на вица: Как се нарича жена, която има големи гърди и не може да готви мусака? – Компромис.
Сигурно нямаше да ми направи дразнещо впечатление този разговор между възрастните господа, ако предишната вечер не бях гледала френския филм „Вечност” по романа на Алис Ферне от селекцията на фестивала „CineLibri”. Много дълъг и красив филм, като визуална медитация по темата за цикличността живот – смърт – живот.
Фокусът беше върху семейства от аристократични френски фамилии, раждането на много деца, любовта към съпрузите и децата. Повествованието се разгръща много бавно през невероятно красиви кадри, които напояват смисъла на разказа в теб, без необходимост да се обясняват с динамични диалози.
Някои от семейните двойки имаха щастието, младите хора да са били влюбени един в друг преди момичето да бъде официално поискано за съпруга от семейството, но имаше и двойка, при която сключеният между роднините годеж беше и първата им среща. Единственото, което майката каза на дъщеря си, беше: „Довери ми се. Ще го обикнеш”.
Първата среща между тези сгодени един за друг хора беше учебник по дипломация и уважение към другия. „Не мога все още да кажа, че Ви обичам, но мога да обещая, че ще бъда до Вас до последния Ви дъх или докато Вие затворите очите ми и ще се постарая да ме обикнете” – каза годеникът.
Този френски аристократ не консумира брака си по време на първата брачна нощ. Даде й време да се почувства свързана с него и сама да усети момента, в който е готова да склони глава на неговата гръд.
Всички жени във филма раждаха постоянно, някои деца умираха, още се раждаха – това е и основната нишка, вечният цикъл. Кастингът за бебета и деца е бил доста голям. Винаги съм си мислела, че причината за толкова много деца във фамилиите на дедите ни има няколко основни причини.
Първо, не е имало надеждни противозачатъчни.
Второ, за работническата и селска класа е била нужда работна ръка, а за аристокрацията – наследници, които да продължат рода. Нивото на медицината е било такова, че много деца и майки не са оцелявали във фертилна възраст. Затова е имало нужда да са повече. Така мислех.
Филмът обаче предлага една алтернативна гледна точка: как раждането на нови и нови деца генерира постоянно нов и нов прилив на любов в семейството.
Имаше едно бебе, което почина два часа след раждането си. Съпругът, прегърнал нежно майката, каза колко е жалко, че не са имали време да го опознаят и обикнат. А тя си помисли: „Това може да го каже само мъж. Защото не знае колко силна е любовта, когато усетиш зараждането на живота в себе си.
И колко е силна болката, когато си лишен от топлината и докосването на малкото същество”. Имаше много сцени, в които героините ненатрапчиво споделяха как докосването, милването, целуването на децата им генерира още и още любов. Филмът показа тази гледна точка – как майчинството ги превръща в щастливи жени и любвеобилни съпруги.
Гледах и си мислех за моя много близка приятелка, която роди след като първите й две станаха на по 20 години и отлетяха от дома. Беше казала на доктора: „Децата са най-важното, нищо друго няма значение”.
Ние, приятелките, малко й се чудехме, защото нали знаете как разсъждаваме в ХХI век – когато децата пораснат, може да си поживееш малко. Докато дойдат внуците. Но истината е, че когато започнеш да „си живееш”, все по-трудно изпитваш онази любов, която се разгръща спонтанно както когато седиш и гледаш децата си. Факт, те са постоянен генератор на любов.
Гледах и си мислех как уважението между двама души по естествен път създава доверие и обич. И сексуалната страст процъфтява в тази благоприятна среда.
А на следващата сутрин, слушах господата от съседната маса и си мислех защо въпреки взаимната силна любов и страст, която сме изпитвали с мои партньори, не избрах да се свържа с тях. И защо съм изключително благодарна за избора си сега да няма кой да ми готви. Живеем във времена, в които дори политиците ни говорят на „ти”.
В интимните отношения прекалено бързо си поставяме „диагнози” и започваме да мислим кой чии доход харчи. Това „пресича млякото” на уважението. То не се нуждае от причина и не се заслужава. Аристократите винаги са го знаели.
Вероятно защото от малки са ги възпитавали в самоуважение. То е основа. И означава приемане на себе си и другия. Както знаете приемането е единствената благодатна почва за семената на любовта.
