Михаела Петрова
- Мамо, как се запозна с татко?
- Той ме изгори на кладата през 1703-та. Заклех се да го намеря и да си отмъстя.
Това е виц, който се разпространява в социалната мрежа. А след като вече има вицове на такива теми, значи е настъпило време, в което на масовото съзнание не му е чужда идеята, че срещите ни, особено с брачните партньори са предопределени от някаква емоционална матрица помежду ни, възникнала кой знае кога и къде.
Дори и за хората, които се шегуват, а не го мислят сериозно, идеята им се струва забавна.
Сигурна съм, че и най-големите скептици могат да си спомнят съвсем точно момента, когато са харесали жената или мъжа, с когото след това са изживели любовния роман, белязал живота им. Независимо дали е бил трагедия, комедия, приключенски екшън или в стил семейна сага от телевизионен сериал.
Когато срещата се случи, винаги знаеш, че е по-различна от другите срещи – онези, в които си бил привлечен от харизма, чар, обаяние, красота , интелект, чувство за хумор, сходство в характерите, интереси, среда, която ви свързва, но сърцето е оставало някак равнодушно на мястото си, без да „слезе в петите”.
Вече съм на възраст, която ми дава необходимата перспектива да помня „миналия си живот“, както вещицата Леля Ог от романите на Тери Пратчет нарича дори вчерашния ден. Честно казано малко ми пречи, че все още помня бележките под линия от двайсетте и трийсетте си години. И много се радвам, че по отношение на по-голямата картина, сме го измислили така, че да забравяме куп глупости и да се въоръжим с нова надежда. Това е и една от причините, поради които не бих се подложила на регресия.
Въобще не искам да знам кое откъде ми идва. Единственото, което ме интересува е какво отношение имам сега към връзките и ситуациите, които привличам в живота си. Дори и в контекста на вица, въобще не ми се отмъщава. Нито за онова, което помня, нито за файловете от акаша, които пазят емоционални печати за предателства, болка, унижения, страдания. Нямам нищо против обаче да чувствам любовта, която датира от незапомнени времена и отключва в мен радостна усмивка, че сме тук заедно отново.
Отплеснах се малко. Мисълта ми беше, че имам достатъчно дълго любовно CV и първи погледи, за да бъда абсолютно сигурна, че на никого няма да му се размине да срещне своята половинка, третинка, четвъртинка или дванайсетинка. И на момента да разбере, че с този човек няма да се размине, дори и да не иска да си нарушава комфорта. Чувстваш го „твой“ толкова спонтанно, колкото две зъбни колела, когато им дойде момента да се срещнат и захванат едно за друго.
Наскоро една по-млада приятелка сподели: „Винаги съм смятала, че жените преувеличават, когато говорят, че са сто процента убедени, че някой мъж е за тях. Знаеш колко от тези връзки изглеждат нелепо, сякаш двамата изобщо не си подхождат, ако ги гледаш отстрани. Обаче е факт - за мъжа ми знаех от първия миг, че ще бъдем заедно и бях много спокойна. Въобще не бързах да се случва. Оставих нещата да се развиват без пришпорване и напрежение. Получи ни се някак от самосебе си.“
Докато си говорехме, си дадох сметка, че имам ярки спомени само от три ключови запознанства в живота ми. Помня и другите, но някак по-равнодушно. При тези трите има нещо по-особено. Успоредно със спомена, се активира емоция, която трепти толкова чисто, колкото е била в самото начало. Без да е оцветена от всичко, което сме преживели заедно. Сякаш натискам копче на асансьор, който ме стоварва в онова време и място.
По време на първата бях скандално млада. Една врата се отвори и в живота ми се промъкнаха присмехулните пламъчета в очите на мъжа, който спря времето. Мигът замръзна. Когато започна да се размразява, си помислих „О! Пак ли?“. Това „О, пак ли?“ го чувах следващите 16 години от приятелките ми, на които им беше омръзнало от новините „събрахме се – разделихме се“.
Беше от този тип връзки, в които така и не можеш да решиш кое е по-голямото предизвикателство: да останете заедно или да стоите много далеч един от друг. Всяко „пак“ носеше в дар ново откровение. Не само за нас, а за същността на връзките и нишките на времето, които ни свързват далеч преди да срещнем погледите си. Заради този човек и нашата история въобще прописах.
Един от дългите периоди на раздяла отвори и друга врата с отговори на въпросите, които търсех. Приятелка ме помоли да взема букет цветя за рожден ден, на който беше решила да ме вземе със себе си. Докато продавачката увиваше цветята, започнах да се препотявам от неудобство - розите започнаха да излъчват такава любов, че се притесних. Мислех си, че откачам, как ми хрумна да взимам рози на мъж въобще, нелепица отвсякъде. Бях на ръба да хвърля букета, когато моята приятелка ме пресрещна.
Погледна цветята, ококори очи и каза: „Луда ли си?“.
„Ами, добре де, ще кажем, че са за майка му“ – заоправдавах се. Пред вратата си подавахме една на друга розите сякаш парят и в крайна сметка, когато тя се отвори, се почувствах като Бриджет Джоунс със заешката опашка. Но в същия момент ме изпълни невероятно блажено спокойствие и мисълта „вече всичко е наред“. Няколко дни по-късно, когато четката ми за зъби си беше заживяла у тях, той сподели, че когато майка му видяла букета отсъдила: „Това момиче много те обича“.
Семейният сериал с него и майка му имаше много епизоди и сезони през годините. Всъщност, докато той не ме заведе на гости на негов приятел. А два дни по-късно ми каза, че ще се жени за жена, която ще му помогне да стартира живота си наново в чужбина. Шокиращо беше, несъмнено, но дори тогава му бях простила предварително. Първо, защото заради него бях научила, че светът е огледало – както реагираш на превратностите, това получаваш. И второ, защото не ме изостави без да ми подсигури гърба. Това си е любов отвсякъде.
Този негов приятел много добре го знаех. С него вече бях изживяла своята първа среща преди време. Бях с компания в моден по онова време столичен бар, влезе един мъж с две жени, аз подскочих радостно от мястото си и понечих да му махна като на добър познат. Усетих, че съм се объркала, не го познавам всъщност. А аз пламнах, изчервих се, пот ме обля, струваше ми се, че всички ме виждат как горя. Престанах да чувам хората от моята компания, нервничех вътрешно, че съм с тях вместо с него. На секундата започнах да ревнувам. Бързо разбрах, че едното момиче му е жена. Направо побеснях: „Каква жена му е тя, аз съм му жена“. Те не останаха дълго. Аз се успокоих и забравих.
Едвам се въздържах да не прихна от смях, когато се озовах на гости у тях. Беше разведен отдавна. Много ясно. Тази вечер знаех, че за него мога да съм спокойна. И дори няма закъде да бързам. Оставихме нашата история да бъде изживяна в най-подходящия момент, без да я насилваме.
Тя беше и красива, и болезнена като в стиха на Руми: „Трябва да продължиш да разбиваш сърцето си, докато не се отвори“. Беше и страстна, и много смешна, и космическа, и земна, но е „твърде наша“, за да я разказвам без да я изпеем в един глас. Но определено е историята, която отвори сърцето ми. Никой от предишните разбивачи не успя докрай.
Всичко това го разказвам, защото в месеца на любовта е важно да сте спокойни, че всичко е наред. Още от незапомнени времена сме си обещали, че когато дойде моментът, ще си помогнем един на друг да се събудим. От съня, който всички на тази планета сънуват.
Такива времена са сега – приоритет е отварянето на сърцата. Дори и чрез разбиване.
Никой няма да бъде пропуснат.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Опитомяване – да излезеш от дупката
Истината и спестените мръсни чорапи
