“С много неща не съм съгласна с него – сподели наскоро моя приятелка за човека, за когото работи -  но го харесвам като творец. Когато започнах работа за него, бях наясно, че възгледите ни за света са различни. Това предложение, обаче дойде в много специален момент и си казах: добре, ще приема и няма да го критикувам. Така ще се науча да бъда по-приемаща”.

Моята приятелка е журналист, а човекът, за когото работи, е доста добър в кариерата си да изобличава, осмива и критикува пошлото. Специалният момент за нея не е свързан с финансови проблеми. Имаше си работа.

Беше свързан с това, че след лична драма, беше решила повече да не се “храни” с лоши новини. Изхвърли си телевизора, за да не гледа потискащите критични теми на деня, затвори си и "Фейсбука". Имаше нужда да излекува тялото и душата си от страховете, мъката, драмата, която тече към нас от медиите.

Лесно е, ако не си журналист. Можеш да зарежеш всичко това и да избираш само доброто, което срещаш в живота си. Но нейната професия я задължаваше да е информирана за всички гледни точки. Бяха я учили, че един журналист, ако не се ядоса поне на три неща, докато стигне сутрин до редакцията си, никога няма да стане добър в професията.

Затова имаше нужда да смени и задължителния информационен поток, който трябва да приема с нещо по-весело и позитивно, насочи се към по-развлекателните модули. И вътрешното ѝ намерение я послуша – получи предложение за работа от човек, който винаги я е разсмивал. Свързвала е името му единствено с радостта, която ѝ доставя.

В кухнята обаче е различно от това да ти сервират вкусно блюдо. Ситуацията е горе-долу като разликата между турист и емигрант. В единия случай си доставяш удоволствие, в другия – участваш във всички досадни детайли, свързани с това да се извлече есенцията, която да достави удоволствие.  И досущ като в интимна двойка с човек, когото си харесвал отдалеч, първоначалният възторг от това Джордж Клуни да ти звънне на вратата, бързо се подменя с характера, който трябва да понасяш. А той невинаги е приятен за съжителство.

Не знам дали знаете, но дори в най-готините творчески екипи (особено в тях), хората стигат до моменти, в които буквално не могат да се понасят, карат се, но продължават. Ако ги видите отнякъде зад сцената, няма да ви се вярва, че после пак са си близки и се обичат.

Горе-долу такъв беше случаят и с моята приятелка. Тя се срещна с възгледи за живота и отношение към хората, което я шокира много повече от лошите новини по телевизията. Човекът, който я разсмиваше, всъщност не обичаше хората.

И въпреки това поела предизвикателството. Не с намерение да променя него, а твърдо решена да отгледа в себе си крехкото цвете на приемането. Всеки път, когато ѝ се приисквало да го критикува или да разкаже на приятелките си нещо гадничко за поведението му „зад кулисите”, си спомняла, че в нея има и любов към него. Въздържала се от раздвояване на иначе пикантния си език. И казвала сама на себе си: ”избирам любовта”. 

”В някаква степен го направих от егоизъм, исках да ми е приятно, когато отивам на работа. Но по-интересното е, че за много неща, за които не му казвах, че не съм съгласна или че направо ме възмущават в него, с течение на времето, той сам променяше мнението си. Започна да става по-толерантен. Да говори повече за добрите неща, които бихме могли да правим заедно, отколкото за мерзостите, които си причиняваме като хора. Това спря да разсмива хората и той постоянно пробва отново да бъде саркастичен, за да не залезе звездата му, но все повече не му се получава. Не знам дали ще му проваля кариерата с тази моя мълчалива любов, която очевидно му влияе, но се забавлявам изключително много. Преди да го преживея лично, не ми се вярваше, че точно така работи – просто като се откажеш да критикуваш”.

С колеги и шефове е по-лесно, отколкото с интимните партньори. Но истината е, че ”точно така работи” и ако се заинатиш да не критикуваш човека до теб. Може би с един такъв подход ще разрушим традициите мъжът да се калява в партньорството като преминава през минираното поле на женската критика, но това не ви ли е скучно вече? На мен отдавна не ми е интересно. А аз съм Дева все пак, и мога да критикувам по-добре от всички...

Ако си спомняме по-често онази стара българска приказка ”Каквото направи дядо, все е хубаво”, дори от чист егоизъм да не се тровим с глупостите на друг, пак ще бъде по-добре за отношенията. И най-важното – няма да убиваме любовта. Онази, която усещаме в себе си. За чуждата, няма нужда да носим отговорност.