Някъде съм си завряла късмета. Върти се едно тъпо реалити, а аз не мога да го сменя. Да беше телевизор, да излезеш от стаята, а то – животът ми.

 "Не може да говориш така, я си помисли за децата от Африка!" - ми казва една приятелка. Мисля си. Няма шанс да забравиш човешкото нещастие нито ден, когато работиш с деца с увреждания. Пред онази болка, моето е гнойна пъпка. И липсата на отговори те върти като речна вода. Завлича те в дълбоките пластове на онези въпроси, които само Бог задава и  за които Бог просветлява.

Не съм неблагодарна, че съм здрава и права. Или поне за такава ме брои армията, защото увреждането е нещо, което ние хората определяме, че го има или няма. Възможно е в един друг свят, аз да съм нарочена за инвалид. Зависи от гледната точка, кое различие ще се окаже под чертата на нормалността. Да изброявам ли в колко неща не съм като хората?...

Обаче толкова ми е измислена цялата суетня на надпреварата с другите, на правенето на "политика", за да те впишат в тефтера на поканените за дефилето на "задължителните" елементи на "благополучието". Понякога ми се налага, заради мама, заради детето ми... Те нямат вина, че съм несврътлива в аксиомите на живота и като инатлив петокласник не спирам да питам "А, ЗАЩО ДА Е ТАКА?". Затова държа налични "аксесоари”, които иначе само ми задират чаршафите.  А ако ги сваля, забравям къде съм ги скрила от НЕестествено мургави крадли.

Бягам от шлифовани гласове, по които се хлъзгаш като по сапунисан теракот. Шлифовани разговори, в които не можеш да се хванеш за нищо, за да останеш "тук и сега". Шлифовани усмивки на позитивници, които нямат човешки емоции и истински чувства.

Когато ме боли, не съм си счупила маникюра, нито ми е дошъл цикълът. Когато ме боли, имам хематом на душата. Влачат ми се нощите като черва! Не може да не ми личи! Но не си търся публика. Ако някой воайорства в душата ми, нямам вина, както и нямам заслуги за извратеното му удовлетворение. Просто, когато ме боли, гледам тъжно и пиша тъжно. Затова Господ ни е дал мускули по лицето – да изразяваме себе си в различни състояния. Не за да нахрани пластичните хирурзи.

И не ми казвайте, че това някого натоварва. Когато ми е весело и съм усмихната, съм забелязала, че "натоварените" са далеч повече. Не вярвам в бодряшки статуси и дежурно усмихнати. Бих казала, че са ми усилни с очакването си да ме "убедят” какви добронамерени свежари са. Те са като обратната страна на онези, вечно намусените, които гледат през нас като през стъкло.

А аз имам и весело, и тъжно лице, и пъстри, и черни настроения. Което е различно от инфантилното махленско кряскане, "мляскане” и хълцане на хората емоционално махало – неврастенията не е чувство, а психиатричен проблем.

Вероятно като всички, които трябва да вербализират един проблем, за да се освободят от него –  "Добър ден, аз съм алкохолик и пия от N-брой години" или "Добър ден, казвам се Драган-Петкан и съм жертва на насилие", понякога имам нужда да отпуша тапата на чувствата, които не искам да възпитам как да се държат в обществото.

Добър ден, аз съм Катя и днес ми е тъжно... Няма значение защо, явно нещо не съм направила както трябва и нещо се е объркало. Аз мога да го открия и да го отстраня. Имам ресурса за това. И желанието. Просто не очаквай да светя, когато презареждам батериите. И ако не бързаш, поспри. Не, не за да си светя с твоя огън... Да изпушим по една в тъмното. Забелязала съм, че по-иначе се говори в тъмното. Като със себе си отстрани.

 ... Преди време ситуацията ме отведе на един вир. Планинска река, бяла от бързане. И изведнъж – бент с размери на олимпийски басейн! Влиза и не излиза, а водата чертае кръгове. Отстрани наведени върби, оглеждат зеления и сивия си цвят! Водата бистра, ледена. Влезнах да се разхладя. Уж в края. Да съм извън завихрените дълбоки течения. Тя ме пое като масло. И като реших да обърна – не пуска. Дърпа към сърцевината си. И тогава усетих студеното чак в мозъка си. Пуснах крака, намерих дъното, окопах ходила между камъните и полека-лека...

Ей, този вир снощи като ми влезе в главата и няма сън. И с часовете става все по-голям и по-тъмен. И ме дърпа. А водата върти като свредел. Дълбае. И не пуска.

Допуши ли си цигарата? ... А! Ти си запалил втора!... И на светлината й виждам как искаш да кажеш: "Добър ден, аз съм..."