Михаела Петрова
Има хора, които са родени с ген на щастието. Познавам няколко.
Всъщност само две жени, при които щастието извира, независимо какви житейски бури са ги сполитали. Веднъж, преди години, за едно списание писах по тема на броя, наречена „щастието“.
Докато си търсех опорни точки, ми хрумна идеята, че щастието е избор.
Написах си текста, но докато го бях оставила да „втасва“, не успях да задържа у себе си този избор и заради отговорността ми на автор, реших да им звънна и да ги питам: какво е за теб чувството за щастие? И двете, независимо една от друга, ми отговориха: избор. Добре, поне пред читателите съвестта ми беше чиста.
Питала съм се обаче, защо на мен ми е трудно да го задържа. Моят отговор е лесен.
Аз си имах друг ген, омесен с тъга. Приятелите ми го наричаха „меланхолията на Михаела“ и се майтапеха, че нямам нужда от някакви специални техники за справяне със стреса – влизах си в тъгата и всички драми на ежедневието запазваха достопочтена дистанция. В това състояние дори бях по своему щастлива. Така че нямах нужда и от антидепресанти. Това съвсем не е парадоксално, защото в крайна сметка е част от пакета, наречен „да бъдеш себе си“.
Наскоро обаче забелязах, че тъгата е започнала да изчезва. И на нейно място се настанява едно пулсиращо, на моменти направо глуповато щастие. Факт е, че от години създавам у себе си навици да благодаря, когато се почувствам игрива, вдъхновена, харесваща себе си, когато чувствам радост, топлина от споделянето, докосването, нежността, хумора, ума си.
Разните там концепции за щастие обикновено твърдят, че за да навлезе човек в това състояние трябва да се отдели от ума си, да не мисли. Подобни концепции също ме държаха настрана от глуповатото щастие. Хиляди пъти предпочитах готината артистична тъга. Повечето творци твърдят, че „мъката е необходима, за да бухне маята“. Това е вярно – всички класически произведения, независимо коя муза е техен вдъхновител, съдържат в себе си цялата гама от емоции. Затова и всяко съприкосновение със стойностното изкуство те прави малко по-мъдър, а не малко по-щастлив.
И все пак, независимо от това убеждение, у мен започна да живее щастието. Навлезе в генотипа ми.
Наблюдавах се дълго време, преди да успея да разбера какво се е случило. Успехите в работата ми не ме правят щастлива. Когато гледам продукта – събитията, които ежедневно създавам, хората, които идват на концерти, представления, не изпитвам абсолютно нищо. Когато видя текстовете си публикувани – в медии или в книга, имам единствено желание да не кажа нито дума повече. Затова и никога не чета коментари. Нямам отговори за критиката, не влизам в полемика и нямам нужда да защитавам тезите си. Похвалите ме карат да се чувствам нелепо, да не знам какво да кажа, освен някое смутено „благодаря“.
Онова, което ме разпалва е началото. Идеята, вдъхновението, измишльотината, сядането на масата с партньорите и разговорите за детайлите по всеки проект. Изпитвам почти еротична възбуда, когато трудни за решаване казуси се разплитат и парчетата от пъзела започват да намират своето място. Обожавам изживяването си, докато пиша. Ето това са моментите, в които съм истински и дълбоко благодарна. И мога с ръка на сърцето да кажа: „Скъпа изобилна Вселено, дай ми повече от това изживяване на щастие“.
В него обаче винаги е включен ума ми. Така разбрах, че от тъжен, станах щастлив човек, защото включих ума си, а не го изключих. Открих и още нещо удивително – когато не го напъждаш в ъгъла да мирува, той престава да съди. Става много толерантен към правото на всеки да си има свои собствени убеждения. Започва да вижда ограниченията като възможности. Става сътворец. Ето такива неща прави за теб само и само да си щастлив и благодарен.
Още по-забавното е, че когато е приет, умът не охлажда емоциите в интимния свят, а ги балансира. Много фино и интелигентно. Имам опит в оглупяването от любов. Харесвах това изживяване, но дори и когато бях по-млада, знаех, че то си има времетраене, след което ще се наложи да взимаш по-важни решения. Не моментите, когато съм подскачала от радост и съм се подмокряла от страст, са издигали тези връзки до статута да ги нарека „любов моя“. Точно обратното - тъгата и сълзите, които съм проливала за своите любови, са ми носели усещането, че те са истински значими. Придаваха им стойност.
Амплитудите на болка и възторг ми носеха вярата, че чувството е живо в мен. След като толкова силно обичам, задължително ще бъда възнаградена с щастие в любовта. Дрън-дрън. Дума да няма, важно е какво ти говори сърцето, кога трепти и се разтваря за някого сякаш нищо друго няма значение и си готов тези моменти да изчерпят света ти. Но по правило, светът не се изчерпва от спорадични отваряния на сърцето. Едва когато това започне да се превръща в състояние на съществуване, животът започва да се случва.
Тогава, когато можеш да се разплачеш единствено от красотата на разгръщащото се чувство у теб, което докосва нещо много по-съкровено от онова, което можеш да обозреш и разбереш. И това никога повече не е тъга, а проглеждане – измиване на очите от всички илюзии, които някога си имал. Едва тогава просто знаеш – какво да направиш, какво да кажеш, кога да слушаш мълчаливо, кога и как да докоснеш, за какво да се пошегуваш, кога да си сериозен, колко време да прекарате заедно, кога и как да разхлабите връзките помежду си и да се приберете в собствения си център.
Умът е този, който настройва вътрешното ти време на „сега“ и става незаменим съюзник в сътворяването на мултиоргазъм от красиви моменти в общуването с онзи, за когото сърцето с лекота синхронизира своя собствен ритъм.
Това е непосилна лекота единствено, защото нямаме развити навици за нея. Свикнали сме да е трудно, да се стараем, да правим някакви специални неща, жестове, да манипулираме емоциите. Но така се постигат само временни победи, които повече ни свиват, отколкото разгръщат. Струва си умът да бъде привлечен за съюзник. Поне при онези, които са от „моята бленда“.
Моят първоначален опит с категоричност показа, че „мислещото сърце“ е изключително ефективен материализатор. Създава благоприятни ситуации, нови светове и възможности за много повече от двама. С толкова удивителна лекота, че направо е неприлична.
Как става ли? Любимият ми въпрос. Личният ми път е преминал през експерименти, които не мога да препоръчам, защото знам колко е безценно удоволствието да откриеш сам своя начин. С целия този текст исках единствено да потвърдя, че „мислещото сърце“ умее да материализира. Ако нищо не материализирате, пробвайте да включите компонент от същността си, който някой ви е убедил, че ви пречи. По метода „проба-грешка“, все ще се получи. В момента, в който стане – ще знаете, че това е точно така.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Кога ще дойдат добри времена и за нас
