Наскоро ми попадна една от онези статии, в която забавно се изброяват “проблемите” при първите срещи. Един от тях беше, че хората се притесняват от мълчанието и затова се заливат с порой от думи, скъсват се да си говорят глупости, за да се припознаят някъде.

Припознаването между душите, обаче не се случва с говорене, а в притихването.

Същото е и при дългогодишните връзки, в които сте си изговорили толкова много неща през годините, че единствено начинът, по който “не си говорите” е маркер дали връзката се развива, или отива “на кино”.

Между “вече не си говорим” и “не говорим много” има съществена разлика. Въобще, изкуството да различаваш видовете мълчание е по-ценното комуникационно умение дори и от висотите на ораторското майсторство.

Например, “високият мълчалив мъж на бара” е нарицателно за привлекателност. Този образ нeслучайно, щедро се използва и в киното. И винаги печели вниманието на дамите, много повече от всеки бъбривец, който ще се приближи с покана да те почерпи и опит да те заговори с нещо остроумно. Ако си представим ситуация, при която в този момент мълчаливият мъж на бара само ти подаде огънче, докато другият се опитва да блесне с познания по отношение на качествените напитки, ще спечели мълчаливото ”благодаря”, когато вдигнеш поглед от огънчето на запалката.

Разбира се, има и една порода чаровни сладури, които именно с приказките си, са душата на компанията. Но точно, защото са майстори на словото и печеленето на публика, ако имат по-лично отношение към някоя жена, сигурният знак, че вниманието им е привлечено от нея, ще бъде умълчаването. И честното кратко и ясно признание: ”Много те харесвам”.

Въобще, насред голямата говорилня, в която съществуваме, истинската връзка между двама души се познава по това, че думите помежду им са една формалност. Колкото да утвърдят, че има синхрон между мисли, усещания и съзнание. Стабилното свързване се случва в мълчание, защото силата на чувството, което ни изпълва в тези моменти е толкова мащабно, че излиза извън ограниченията за дефинициите, които можем да му дадем. И по тази причина думите го карат да олеква, неизбежно го профанизират.

Затова съм убедена и че класическата терапия, при която е важно да говорим, да говорим, да говорим, все повече ни отдалечава от самите нас. В желанието да си обясним самите себе си, ползваме ограничението на думите и неизбежно се закачаме в клишетата. А след това ги превръщаме в своя религия и започваме да обясняваме с тях всичко, което преживяваме.

Споделям го, защото повече от половин век, всякакви психоаналитични школи се стремяха да накарат мъжете да проговорят за емоциите си, като че ли женското бърборене и естествена потребност за споделяне, е единственият правилен начин на общуване. Това не беше много коректно, но да кажем, че е било неизбежна грешка на растежа. Няма нищо по-досадно от мъж, който говори за своите емоции. И истината е, че жените не харесват такива момчета. Не и в дългосрочен план.

Струва ми се, че за да е честно, сега е ред на жените да опитат да изучат изкуството на мълчанието и да спрат да повтарят, че изтласкването на емоциите е важно, защото иначе се потискат. Думите не ги изтласкват, а ги профанизират, свеждат ги до много елементарно ниво и често принизяват изживяването на емоциите до нещо много банално. От което на никого не му става окей. Само стиховете на добрите поети могат да се доближат до същината на изживяването. Но няма какво да се лъжем, истински добрите поети, не се срещат под път и над път и доколкото ги познавам, хич не са приказливи в срещи на живо.

Единственото ”важно”, когато става дума за чувства и емоции, които се разгръщат в нас при общуване с любимия човек, е да ги признаеш в самия себе си и да им позволиш да ги изживяваш. Вътре в теб. Без да занимаваш целия свят с това. Освен ако не си Марая Кери и можеш да превърнеш раздялата с гаджето в музикален албум, който да продадеш в милионен тираж.

Красотата, която се разгръща в нас в такива моменти, е свещена и по тази причина – безмълвна. И за да не отлети набързо – нещо, което притеснява много хора, е нужно само едно: да си благодариш, че имаш толкова красиви усещания, да се потопиш в тях с блаженство, да празнуваш тези мигове на разгръщане. Да се довериш, че думите и действията, когато си изпълнен с това блаженство в себе си, ще бъдат деликатни, кратки, но красноречиви. Например, нежна целувка, усмихнат поглед, деликатно докосване, разрошване на косата му, а колкото до приказките, едно: ”Искаш ли палачинки?” е напълно достатъчно.  

Светът ни е пълен с общуване, в което не можем да минем без думи. Но в този свят, ние играем някаква обществена роля и спазваме етикета на думите. В интимността, ако играем роля, това не е никаква интимност. Тя е запазеното пространство за сливане между душите ни.

И ако истински ценим любимите ни същества, то начинът е да умеем да притихваме в присъствието си и да овладеем изкуството на общуването без думи.