Рая Синева
Когато бях малка, се влюбвах глупаво, наивно и безразсъдно. Чувствах и не питах.
Днес се влюбвам като възрастен – предпазливо, разумно и внимателно. Мисля и задавам въпроси. „Има ли смисъл?“, „Струва ли си?“, „Ами ако просто си губиш времето“.
Наскоро моя приятелка се запознала със симпатично момче. Разговорите били интересни, времето, прекарано заедно – приятно. Казано по женски – имало потенциал. Имало обаче и малка подробност. Момчето не било от София, а от Пловдив. И нищо, че е на има-няма 2 часа път, разстоянието бързо се превърнало в оправдание.
Провокирало размисли и съмнението – „Ами не знам дали си струва“. Понякога си мисля, че „Не знам дали си струва“ е най-безпощадният убиец на възможности, на онази смешна и наивна тръпка, която изпитваше, когато в училище срещаше момчето, което харесваш. Фраза, способна да сложи край на нещата още преди изобщо да са започнали.
С годините животът ни научи да се съхраняваме, но едновременно с това ни отне умението да се влюбваме, без да мислим какво ще се случи и какво ще излезе от това. Сякаш някой може да ти даде сигурен отговор? Учим се да пазим сърцето си, но може би сами го лишаваме от любов.
Опитвам се да поставя диагноза на това състояние. Прекалена предпазливост, страх... или щом задаваш толкова много въпроси, значи това не е човекът? Дали? Любовта рядко се случва от пръв поглед.
Понякога се случва с времето, след трети, четвърти или дори десети поглед. С годините осъзнаваш, че тя не се случва и като във филмите – срещате се, разпознавате се и заживявате щастливо до края на дните си. В реалния живот този сценарий отдавна е изчезващ вид.
Тук любовта трябва да си я случиш сам. С повече смелост и по-малко предпазливост. С повече „Да видим какво ще се случи“ вместо „Ами ако нищо не се получи?“.
Наскоро прочетох следната мисъл – „Всеки пък когато откажеш среща с добро момче, някъде се ражда котенце, с което ще живееш след 40-та си година“. Смешно е, но е и вярно. Времето не е на наша страна, затова нека не прекаляваме с размислите и условните въпроси, започващи с „Ами ако...“.
Нека не отказваме срещи с добри момчета. Нека не убиваме нещата с предполагаеми сценарии, които може никога да не се случат. Нека от време на време изключваме предпазливостта си и се влюбваме отново като в училище – наивно и безразсъдно. Дори с риск сърцето след това да ни се сърди.
Аз нямам нищо против да живея с котенце след 40-та си година! Но сякаш не само с него...
Още от Рая:
- Да живееш, за да си харесван в социалните мрежи
- Колко е (мало)важно да бъдеш красив
- Самодостатъчна – това звучи гордо
- Любовта е работа
