Този текст е за всички онези жени, които някога са се чувствали недооценени от половинките си.

За всички жени, които са давали всичко от себе си, за да вървят връзките им в правилна посока, но мъжете до тях са оставали слепи за усилията им...

За всички момичета, които са били готови на хиляди компромиси в името на любовта, а партньорите им - на нито един такъв!

Във възрастта има неприятни фактори, но онези, полезните, са много по-значими - защото колкото по-големи ставаме, толкова повече помъдряваме. Емоционалната ни интелигентност се развива положително и опитът ни започва все по-осезаемо "да задейства сигналната лампа" какво си струва да дадем от себе си и кога е време да затворим вратата.

Особено с мъжете!

А когато един от тях се опитва всячески да срине самочувствието и достойнството ни, той трябва да си замине. Грешка! Ние трябва да си отидем от него. Защото той не ни заслужава.

Прекарваме години, живеейки в илюзията, че с партньор до себе си ще бъдем по-щастливи и пълноценни, отколкото като самостоятелни жени. Но щастието, осъзнаваме, е когато имаме това, което желаем. Когато уважаваме себе си и човекът до нас уважава интересите, ценностите и предпочитанията ни. 

И когато радостта от живота се разминава с положението, в което се намираме, трябва да се преместим - на друго място, с друго обкръжение, с нови надежди да изпитаме удоволствието на женствеността си.

Признайте си често: колко пъти мъжът до вас ви е правил забележка - за домакинската работа, за външността, за желанието ви за секс, за професионалните ви умения, за изборите, които правите в работата и в личните си взаимоотношения.

Ако отговорът е "нито веднъж" - значи сте късметлийки, или просто сте в началото на връзката, когато битовите неуредици не са надвили романтиката и умението да виждаме света в розово...

Но ако отговорът е другият - сами трябва да се запитаме това състояние удовлетворява ли ни? Наистина? Дали пък не се чувстваме тъжни, унили, апатични и разстроени от подобно поведение...

Дните на хората на този свят са преброени. Нямаме всичкото време, за да сбъднем мечтите си. Но имаме достатъчно такова, за да търсим упорито онази любов, зрялата, мъдрата, развиващата, уравновесената, хармоничната, отдадената... Това е наше право и наше задължение. Примирението с нещо по-малко от това не е присъщо на една истинска жена. И няма да ни отведе там, където заслужаваме да бъдем.

Ако половинките ни, въпреки всичките разговори и усилия да ги убедим, че не бива да омаловажават нас като личности, не осъзнават разрушителните си последствия върху нашето съзнание и увереност, просто трябва да приемат нашето решение. Правилното решение.

Дори и последното, което ще чуят от нас да бъде "Не ме заслужаваш!"

Koйто истински ни е обичал, ще ни признае, когато е късно. И ще се чувства точно така, както сме се чувствали ние, когато съзнателно или не ни е карал да страдаме.

Има неща, които си заслужават повече от това да прекараме живота си с човек от съжаление, чувство за дълг и страх. И те са свързани само и единствено с това, че си заслужава да търсим щастието! Завинаги, до безкрайност, докрай!