Не ме прекъсвай!

„Не ме прекъсвай!“, „Няма да ми противоречиш!“, „Чуваш ли се какво говориш?!“, „За каква се мислиш?“, „Kакво си въобразяваш?“, „Ти не може да мислиш така, някой ти влияе“, - това са фрази, от които ме побиват тръпки. Смразяват ми кръвта.

Когато ги чуя, отправени от мъж към жена. Обикновено на висок тон или поне достатъчно строг, за да е ясно, че мнението ти няма да бъде изслушано. А това да бъде оценено е някаква тотална фикция.

Чувала съм ги от моя баща и са ме парализирали. Бягала съм навън, за да ме изслушват приятели и да търся разбиране. През годините се научих да говоря в дома на родителите си само онова, което няма да предизвика недоумление и игнориране на моята равнопоставеност в дома.

Така е обикновено. Когато една среда ни възпитава, тя поставя граници, в които можеш да си свободен и ограничение от страхове, там където не бива да се преминава. Като психична ограда с ток. Не се приближаваш до нея, за да не те боли теб, а не защото вътрешно си подчинен. Не си мислете, че той е лош човек. Напротив. Даже е много добър и грижовен.

Никога не е имало физическо насилие, влияние на алкохол или нещо друго. Строгостта в гласа и погледа беше напълно достатъчна, за да подвиеш опашка, да се разсееш с нещо и да изчакаш да му мине.

И отново всички да са в добро настроение, сякаш са разбрали, че има неща, които не само не могат да бъдат казвани, но не могат да бъдат и помисляни. Според неговото верую, когато ме е ограничавал е било за мое добро.

Да сме защитени от света, който може да ни нарани, да не си много видим, за да не те забележат и да те накажат. Какво да се прави, социализъм. Така е осъзнавал човека мисията си на съпруг, баща и дядо. Затова се грижеше и за правилния мироглед. Все едно изповядваше религия. Макар и на атеизма. Но то е все тая. Хванат ли си в капана на собствените си убеждения и имаш ли власт над някакви хора, били те собственото ти семейство или друга група хора, ти задаваш посока на поведение и мислене, която изискваш да бъде споделяна от твоята „енория“ - голяма или малка.

Майка ми прилагаше тактиката „изчкай да му мине“. Но само за нейните си неща. По отношение на поставените над мен ограничения обикновено му партнираше. Понякога с още по-голяма категоричност. Дори прибягваше нарочно към смразяващото му влияние над мен, когато усещаше безсилие да я послушам.

Според тях са ми осигурили щастливо детство – с детските градини, уроците по изкуства, четири пъти годишно почивки на море и планина, обучение по ски и плуване. За тенис се оказах непобедим карък. Ужасът ми от летящата топка, от която се пазех като си затварях очите, за да не ме удари, категорично надвиваше парализата от неговото строго „няма да се плашиш!“, което беше проработило при ските с думите: „няма да падаш!“. Много му беше важно да съм силна и да не съм лигла.

Веднъж си разбих челото на едни дълги и стръмни стълби, по които се изкачвахме цели векове, за да се приберем от плажа на Кабакум. И не посмях да се разплача само за да не ми се скара. Явно много се е притеснил, когато е видял лицето ми, по което се стичаха вадички от кръв, защото дълги години го разказваше. Колко се бил шашардисал, че така тихичко съм си носила голготата на раната. Мисля, че така и никога не му казах, че ме беше страх да „не съм силна“. Защото ми се струваше, че някак странно се гордее с факта, че съм постъпила така.

Много добре помня, че бях 12-годишна, беше през лятото, някъде по това време на годината, когато осъзнах, че ако искам да се развивам както на мен ми харесва, трябва да го крия от родителите. Взех това категорично решение след като ми беше обяснено, че ми се спират всички курсове и кръжоци по изкуства и вместо това трябва да залегна над уроците по български език и математика и задължително да вляза в езикова гимназия. Иначе ще мия чинии и край. Житейския ми провал, ще бъде пълен. Изкуствата са за обща култура, а аз и без друго не съм особено талантлива. Ето тогава онова „Не ме прекъсвай!“ и „Няма да ми противоречиш!“ се заби толкова дълбоко в подсъзнанието, че до ден днешен ме довежда до присвиване на очите, сякаш топка за тенис полита към подвижната си мишена. Но тъй като съм изкривено „силна“ /“силен заради страха да не бъдеш слаб“ не е точно „сила“/, обикновено отвръщам с едно: „Така ли? Въобще не ме интересувате. Ще си правя каквото си поискам, просто вие няма да разберете“. Да, разбира се, че така подхождах после и към връзките си. Но нямам намерение да ви занимавам с най-популярните гледни точки към основните детски травми, които общо взето имаме всички: „не съм достатъчно добър“, „за да получа, трябва да заслужа“ и т.н.

Случи се нещо друго, което ме изведе на неочакван, дори за мен път. Тайно можех само да чета и да пиша. А когато станах журналист, настъпи известно облекчение, че все пак не съм писател или пък поет и като писарушка, все ще си намеря работа, няма да остана гладна и да мия чинии. И нещата се успокоиха. Както и да е. Всичко това имаше и своята забавна страна.

Бях гледала и чела няколко антиутопии, фантастиката също ми даваше храна за размисъл и си измислих, че съм специален агент от паралелна реалност с мисия да проуча как мислят и живеят, от какви убеждения и инстинкти са водени хората в света, който изследвам. В мига, в който станах изследовател със специална мисия, престанах да се парализирам от страшните думи. Вече имах много наблюдения, че те се използват масово. Момче и момиче стават гаджета. Много се обичат, не могат един без друг, но той си я навиква: „Не ме прекъсвай“, „Не ми противоречи“ и тя е окей, ще му мине. Минава му.

То не бяха мъже, началници, приятели, ментори, дори през последните години и разни самопровъзгласили се духовни учители, еко-био общности, които макар и не винаги със същите думи, но натрапват същото съдържание - „Ти не можеш да мислиш така, някой ти влияе“. Тоест, в нашата връзка, в нашето издание, редакция, телевизия, офис, общност, ако си член на това „семейство“ и не мислиш както се мисли в „семейството“, някой ти влияе. И ти си застрашен. Само „семейството“ може да те опази от грешки. Но ако упорстваш, системата ще те изхвърли, защото очевидно не си за нея. Повечето хора не упорстват. Дори не се стараят тайно да правят онова, което чувстват, че им отива.

И така, в моя „специален доклад“ на „специален агент“, в тайните ми тетрадки, които първоначално криех под учебниците по математика, се роди изследователя-наблюдател. Колкото повече се свързвах с това състояние, толкова повече страха се стопяваше. Научих, че в тази реалност, когато някой те обикне, а кой те обича повече от родителите, той започва автоматично да се страхува за теб. Когато пораснах и самата аз обичах, го изпитах и на собствен гръб. По отношение на хората, в които се влюбвах и спрямо собственото ми дете. Продължавах да се свързвам с моя „набюдател“, научих че има такава духовна техника близо 30 години след като вече я практикувах. И тя помага – да не приемаш нещата лично, да прощаваш, да обичаш. И да продължаваш да правиш каквото си искаш. Без това да е бунт. А път.

Като наблюдател научих как изграждаме своите персоналности. И защо те са различни взависимост от средата, в която попадаме. Но научих и че никоя от тях не е истинското наше Аз Съм, а само негов отпечатък, който изследва различни опитности.

Добрата новина е, че вече можем да изграждаме връзки от нивото на това Аз Съм, но има време. Все още много си харесваме играта със завързани очи. Просто си знайте, че когато изпитате страх – за себе си и близките, това не сте истинските вие, а някаква ваша персоналност, която е избрала своята игра. Ако това ви помогне да не осъждате, би било чудесно.