Михаела Петрова
Има неща, които вече не ме засягат: дали и кога ще ми се обади момчето, по което ми тръпне сърцето.
Верен ли ми е или има и други, които шпионират профила му, за да си направят грешни изводи къде се е изгубил, с кого и как се забавлява; ще ми дойде ли цикъла навреме или ще търся трескаво с какво да се разсейвам, докато не стане време ултразвука да предскаже бъдещите ми творчески планове...
Дали ще бъде подходящ баща на моите деца; ще родя ли въобще или няма да оставя генетично наследство на тази планета; струва ли си да отида да живея при него или е по-добре да го караме на по-свободен режим; кога е най-добрият момент да си оставя четката за зъби в неговия дом; искам ли наистина да живеем в общ дом. И така нататък...
Толкова отдавна не съм проливала сълзи за настоящето си с него, нито за бъдещето без него, че чак ми е странно как се плаче за такива неща.
Все още разбирам, че е много болезнено да прекратиш навика си да бъдеш с някого. Когато е имало навик. При внезапна смърт на човек, с когото ти е бил свързан животът, например. Или при промяна на местоживеене – когато някой близък живее в друга държава. Интернет връзката и безплатния роуминг е някакво успокоение, но все пак, когато затвориш телефона или червената слушалка на скайпа, определено може да ти липсва навика на всички други споделени мигове, които безмълвно ви свързват дълбоко. Дори и мълчаливото присъствие на другия, спокойствието, че спи умиротворен и ритъма на дишането ти гали сетивата, които регистрират „заедността” ви.
Но когато не е имало време за изграждане на навик, откъде се появява болката? И какво е онова, което те кара да изпадаш в кръговрата на прекомерна тъга и избухваща радост, на ирония и самоирония, на дебилно спокойствие, че всичко е наред, когато чуеш гласа му, на изригващ гняв, когато кажеш „майната му” скоро след това. Ето това го бях забравила.
Хубавата новина е, че човек забравя тези работи с времето. Понякога обаче си ги спомня.
По стечение на обстоятелствата, няколко седмици живях с едно младо момиче, в разцвета на нейните двайсет години. Той я беше зарязал, тя нямаше къде да живее и така се случи, че докато намери някакво решение за себе си, попадна в света и дома, който в момента населявам. Когато моите приятелки споделят някои от проблемите на дъщерите им, оставах леко безразлична – нормално е за възрастта, ще си го изстрадат, ще им мине... Така си мислех и успокоявах майките: „и ние сме минали от там, а сега сме си супер, ще се справят децата”. Но сега, в директно съжителство с красиво и умно младо момиче, от една страна видях „нашите дъщери” – на моето поколение жени, а от друга – себе си на тази възраст. Че и по-голяма.
Имам син и независимо, че той споделя част от личния си свят, не ми се случва да оглеждам себе си в него. Не всичко припознавам като изживяване, което е минало някога през мен. Да, все още мъжете и жените сме различни същества. Колкто и да упорствам, че вървим в посока мъжката и женската енергия да се изравнява вътре в нас. Далече сме от този етап.
Ежедневието с това момиче ме вкара в индивидуален риалити формат. Като „око на Бигбрадър” виждах всички бъгове в системата, която ни изплюва на „пазара” за любов в ранните двайсет години. И не мога да й кажа къде греши. Защото без да мине през това емоционално блато, няма да ме чуе. Думичка няма да разбере. Ще носи от девет кладенеца вода, за да ме убеждава, че не е точно така както го виждам, защото не знам всички детайли. Не мога да й кажа, че всички тези детайли са й важни, единствено за да продължи да живее в илюзията си и нямат нищо общо от реалната ситуация, от която трябва много бързо да бяга. Но знам и че няма да избяга. Ще седи циментирана и ще пуска една и съща плоча, докато не изплаче всички сълзи, които да избистрят погледа й.
Но най-трудно ми е да й обясня, че да виждаш в някого само доброто, не означава, че той не може да постъпи много лошо с теб. И ти тотално да не знаеш, да не разбираш и да не можеш да проумееш откъде ти е дошло. Зная каква дълбока обида е това. Спомних си колко нечовешки болеше – раздира те вътрешно да не проумяваш „защо?”. Защо плащаш толкова висока цена, когато си видял у някого добро, а ти е отговорено с безразличие, с разкарване, с агресия.
Може би наистина е въпрос на младост. До онзи ден, родителите са ти показвали, че си приета. Дори да ти се карат за това и онова, оставаш любим. И свързан. Всички знаем, че някаквите там караници между близките в семейството, в крайна сметка не нарушава връзката между хора, които се обичат и имат навик да се грижат един за друг. Но, ето, излизаш навън, вече си голяма, можеш да отговаряш за себе си. Добър човек си и имаш прилично самочувствие. И фрас, някой пикльо разбива този свят на пух и прах.
Действията му крещят в лицето ти: „Наивна малка глупачке, какво като сме били заедно няколко месеца, ти какво си въобрази?”. Шах и мат. Обида. Гняв. Не можеш да кажеш всичко и на мама, защото за нищо на света, не искаш да чуеш присъдата: „Е, то беше ясно, че това ще ти се случи”. Не искаш да е вярно, че така се случва, когато си тръгнал към някого с доверие и отворено сърце.
Не мога да кажа на това момиче, че ще има още много срещи и раздели. Че някъде дори ще я обичат отвъд онова, което тя би могла да понесе като любов и че дори е малко по-неприятно – ти да не обичаш, а теб да те боготворят.
Не можеш да й кажеш, че ще дойде моментът, когато ще й омръзне и от маските, които ще сложи през годините, за да завоюва не един и двама.
И колко ще й бъде лесно, когато е игра, без някакви големи очаквания. И как това ще започне да не я интересува в някакъв момент. Защото макар и лесно, е търде евтина сделка. Която може да я вкара в „добър брак”, но трайна радост от споделено партньорство, няма да й донесе. Че ще мине време, докато направи истинска връзка със самата себе си, докато махне всички маски и отвори сърцето си без страх, че някой може да го нарани. Защото любовта, която носи у себе си вече ще е сила, а не слабост.
Не мога да й го кажа. Но съм много благодарна, че заради срещата с нея, успях да го кажа на себе си и да се усмихна с благодарност за пътя, който извървях. И който ме научи, че винаги всичко е наред.
