Михаела Петрова
От години наблюдавам как се променят темите за разговор в женските ми компании. Съвсем нямам предвид, че като млади сме си говорели повече за това как да не забременеем от момчетата, а сега си говорим повече за особеностите на яйчниковия резерв и възможностите на съвременната медицина да се замразяват яйцеклетки за моментът, в който сме готови за това.
Кога си готов за подобно нещо, няма нищо общо с всички приказки, които си приказваме за любовта и „да срещнеш точния човек” – независимо дали на женска раздумка или когато този разговор се води през широката платформа на интернет пространството.
Истината е, че типичните женски разговори през изминалите близо 40 години, са в голяма степен едни много мъжки разговори. Поне в моите женски компании. Няма как да е друго, защото живеем в много превратни и постоянно променящи се времена.
В края на 80-те, началото на 90-те, с момичетата от моя кръг, си говорехме за журналистика, политика, интересни хора за интервюиране, списанията, които искаме да правим. И също така за дрехите и обувките, които искаме да носим – защото тук ги нямаше. Говорехме за всичко, което тогава се наричаше „западна култура” и за това как сами да я създаваме заедно с някакви секси млади хора.
За всичко ново, което имахме да наваксваме от „забавено-ускореното” културно развитие на света - рок, пънк, джаз, театър, дизайн, всякакъв арт и поп арт. Но успоредно с това, в онези години най-важният въпрос беше „да емигрираме или не?”. В моята младост създаването на връзки и раждането на деца категорично не беше основната ни тема, защото бяхме на кръстопът.
Тези, които останахме, създадохме своите първи семейства, родихме децата си и това беше съвсем естествено. Но пак не беше основната ни тема. По-важно беше какво създаваме тук – фокусът беше върху правенето на бизнес, включително от култура, без въобще да знаеш как се прави бизнес в най-силните мутренски години.
Женските ни разговори за мъже бяха насочени много повече към изборите на любимите ни момчета. Дали, доколко и как да получат безавариен достъп до легален бизнес, който да развият, ходейки по ръба. Или да приемат участта на лузерите, за които е въпрос на чест да не се докосват до „мръсните пари” на мутрите и политиката. За всички хора, свързани с някакво изкуство в онези времена, това беше едно почти ежедневно ходене по въже над пропаст. Често съпътствано от екзистенциални кризи.
С компромиси и в двете крайности. Не че любовта и секса не бяха важни, но някак не бяха най-определящото нещо при избора дали да останем заедно или не. Сгушени под завивките не се питахме дали ще останем заедно след хубавия секс, а към кои битки с вятърни мелници ще се отправим сутринта.
Това беше и времето на първото голямо шоково събуждане на хората с хуманитарна нагласа – за първи път разбрахме, че това, което за нас беше символ на качествена естетика, литература, музика, изобразително изкуство..., няма нищо общо с онова, което „хората с парите” разбират и биха искали да инвестират, нито че то би било подкрепено от публиката, която няма необходимото образование, за да можем да кажем: „ето, хората го искат, може да се спечели от това”. Разбрахме колко е голяма пропастта между масовата култура и онова, което искахме да създаваме.
Точно този голям шок в онези години се отрази драматично върху много голяма част от първите семейства, които създадохме. В моите среди. Някои се разведоха, други продадоха каквото имат на безценица и се отправиха към „другата България”...
Голяма част оцеляха, но на женските ни сбирки от онези години, главните теми бяха тези. Въобще не бяха свързани с разговори от типа какъв трябва да е истинския мъж и каква истинската жена.
Бяхме замесени еднакво в това преподреждане на обществената ни прослойка. Някои избираха да оцеляват заедно, други – поединично. Някои от жените наистина предпочетоха да имат своите преживявания с „богати любовници и съпрузи”, други избраха да са „спътници на своя интелигентен лузер”. Трети решиха, че на тази маса няма подходяща „храна” за тях.
Все още никой не говореше толкова открито и откровено нито за секса, нито за капаните в емоционалния ни свят, които ни подтикват към един или друг избор. Влюбвахме се и разлюбвахме, защото така го чувствахме. Не се анализирахме много – разказвахме си историите и продължавахме.
Докато новото хилядолетие ни дебнеше зад ъгъла без дори да подозираме как ще ни предложи да преосмислим всеки избор, който някога сме правили. И как ще промени женските ни разговори.
Следва продължение...
Още от същия автор:
Съкровища в емоционалния багаж
