Дали сме обичали някого истински можем да кажем едва от дистанцията на времето. Много емоционални вихрушки отдавна събират прах в скрина на ненужните, невъздействащи ни спомени.

Някой е бил… някога… някъде в мислите, в дните, в очакванията ни. Тогава сме си вярвали, че това е неповторимо и завинаги. После нещо се е случвало.

Много естествено и логично, погледнато от позицията на безпристрастното НИЩО в сърцето ни, след него. А колко сълзи, колко нежни думи, колко трепетни докосвания…

Най-често се оказва, че нещата не вървят, защото въпросният мъж и нашата представа за него са различни и несъвместими неща. Защото вместо да го виждаме, сме го рисували, а той услужливо ни е топил четката в розовите боички.

В желанието си да сме щастливи се фиксираме върху едни детайли, а други са оставали в мъртвата точка на хоризонта ни (името и е достатъчно красноречиво относно последствията).

Крием главата си за истината, неистово копнеещи да сме щастливи, инатливо последователни в очакванията си въпреки фактите. Намираме оправдания, без да ни ги дават, даваме опрощения, без да са поискани. Само и само да не се окаже, че сме пили една студена вода.

Слава Богу, дори глупостта не е перпетуум мобиле и не може да се самозарежда от нищото. Колата може и да повърви без двигател, по инерция, но донякъде.

Според височината на върха, на който със сизифовски напън сме издигнали обожавания обект, по законите на физиката можем да определим дължината на пътя надолу и силата на удара в дъното.

Колкото повече от себе си сме инвестирали като чувства, време, лични жертви и очаквания, толкова по-трудно ни е да си признаем, че ТОВА, което се случва във връзката ни не е ОНОВА, за което мечтаем.

Понякога дори спираме да мечтаем, за да не ни се навира истината като муха в илюзорния свят на взаимност. И времето се заключва в отрязъци от типа "Още малко ще го потърпя и..."; "Следващия път ще му дам са разбере..."; "Това му е за последно, от тук нататък...".

Нещата, които най-много са ме дразнили в бившите ми връзки, са селският тарикатлък, двойните стандарти, инертността, хаотичността, липсата на достойнство и благородство.

Всеки си има кусури, всеки има моменти на обърканост, ситуации на страх, състояния на безволие или гняв. Обаче ти си мъжът, аз съм жената!

Това е единственият неписан договор между нас. И аз държа на това. За кратко мога да бъда всичко, от което имаш нужда – майка и баща; съседа, с който да гледаш мача; приятеля, пред който да помълчиш, а да знаеш, че всичко е разбрал. Кучка. Кученце. Постеля, маса, тояга, светлина, свещ...

И все пак държа да си знаем ролите. ЖЕНАТА. МЪЖЪТ. Иначе се обърквам. Изгубвам се между недоизказаното, което нося като послание към теб с природата си, и онова, което крещи неврастенично от ролята, в която изкуствено съм потопена.

Защото аз съм се научила да бъда за себе си всичко, което е необходимо, за да оцелявам – учител, събеседник, враг, патерица. Ориентирам се в гори, новини, закони и нервни системи.

Разбирам от бюджет, баланс, ел. инсталация и бойни изкуства. А всъщност дори шофирането не ми е интересно. Но ми е необходимо. Животът залага по пътя разни задачки и знам, че мога да продължа нататък преодолявайки ги.

Не спирам обаче да си говоря с цветята, да се опиянявам от аромата на кухнята си, да се оглеждам във витрините. И ако един мъж не ми даде усещането, че съм повече жена от всичко останало, ако трябва и с него да бъда митичен Грифон с хибридна природа – ЗАЩО МИ Е, по дяволите? Ако ми е в повече или не ми е достатъчен – ТОЙ ЛИ Е?

И взаимността се превръща все повече в обВЪРЗАНОСТ. Със страха да погледнем на него с очите на другите, със срама да свалим силикона от живота си, с вината пред всички, на които упорито сме раздавали реплики в театъра на своята невъзможна любов.

И докато разтоварваме гнева на порции, с чести по интензитет, но слаби по сила скандали, с оплаквания пред приятелки, сълзи, шоколад и алкохол, всъщност отлагаме финала.

Съвсем не от липса на самоуважение или решителност – просто не сме готови. Да чуем своя Аз, да плуваме отново в неизвестното. Когато станем готови всичко се случва много бързо. Дори някак неочаквано лесно за нас самите.

Можем да събираме куфарите си всеки ден, може дори да не ги разопаковаме вече, но това няма да промени нищо, докато не си тръгне сърцето ни. Ние просто ще го последваме.

И не искам да отнасям нищо със себе си. От мъжете, към които съм затворила плътно вратата.