Преди няколко дни приятелка попита как да отговори на 8-годишния си син какво е менопауза.

В общи линии, най-разумното обяснение, което няколко човека предложихме, беше: „когато жената вече не може да има бебе“.

Децата сега задават много въпроси, които са под техния праг на възприятие, защото телевизията ги бомбандира с реклами, пълни с непознати думички – простата, менопауза, вдигане на самолета, кара 6-7 годишни момиченца да плачат, защото мама не им дава да си слага тампони, когато ги обуе с бяло панталонче.

В такива случаи, разбира се, даваме някакви обяснения на децата, които съдържат истината, но им спестяваме доста от всички останали обстоятелства около непознатите думички. Не за друго, а защото им липсва собствена опитност, благодарение на която да разберат посланията на рекламите. И защо едновременната употреба на тампон и бял панталон е силно надценена. То това и на големи мъже не може да се обясни.

Същото е в случаите, в които жените успяват да спестят истината за неизживения оргазъм с имитация. И когато му спестяват още хиляди неща, дори и цената на качествено червило.  Но най-много му спестяват онова, за което той ще й се подиграе или ще я обяви за луда. Не защото искат да го лъжат и не го обичат, а защото наистина има прекалено много неща, за които му липсва собствена опитност, благодарение, на която да ги разбере.

Това „спестяване на истината“ съвсем не се случва само между мъжете, жените и децата, а на всички нива на взаимоотношения. Невъзможно е да си напълно честен и да говориш напълно открито с някого, с когото не можеш да се усетиш и разбереш „с една дума“, с поглед, с когото нямаш телепатична връзка.

Трябва ли да обясняваш, няма как да обясниш без да изкривиш истината, така че да я напаснеш към нивото на опитност на твоя слушател. И в моя случай – и читател.

Моята опитност наистина не е чак толкова голяма, че да знам всичко, но имам една друга способност, която едновременно с това е и неудобство (какъвто е случаят с всеки талант) – абсорбирам емоциите на хората, с които общувам като гъба.

А те обичат да ми споделят, вероятно защото тази моя дарба ги привлича и след това се чувстват по-леки някак. Аз пък знам и онова, което не доизказват, но се появява като сълза в очите, защото започвам да го усещам сякаш го преживявам лично.

Затова имам много лични истории, които не са мои, но същевременно са мои. Когато трябва да се справяш емоционално с нещо, то си е твое. Никоя от техниките за трансформация не ми помага толкова, колкото писането.

Изписвам ежедневно по няколко страници в едни тетрадки, докато трансформирам преживяването, докато не видя светлината в тунела и не почувствам радост. Затова и знам, че от най-тежките емоционални безпътици има светъл изход, както и че в някои от най-радостните вълнения се крият предизвикателства, с които нито един човек не може да се справи сам. Ако не сподели и не потърси съпричастност, когато същинското пътуване в преживяването започне. 

Когато общувам с читателите обаче, спестявам много неща, които могат да им подействат като воденичен камък на шията. Предпочитам да пиша за алтернативите, които могат да ги поведат към светъл изход. Ако го искат.

Има едно нещо обаче, което днес ми се иска да не спестя.

Защото е типично български симптом, с който като българка, попиваща ежедневно характеристиките на средата си, не мога да се справя сама. Сподели ми го чужденка, от северна европейска държава, женена за много мил, симпатичен и грижовен българин. „Извинявай, притеснявам се да го споделя, но ми е много трудно – вече 15 години не мога да свикна с вашата грубост“.

Грубост? Да, грубост.

Мъжете ви крещят на жените, жените – на мъжете. За глупости. Защото не си оставил чаша на правилното място, защото им звънят или не им звънят по телефона. Майките крещят на децата си, когато се разплачат в градинките им казват: „спри да плачеш, че ще те набия“. Тя ми сподели, че когато не харесва нещо, което мъжа й прави, няколко дни обмисля как най-деликатно да му го каже, така че да не го нарани и обиди.

„И когато намеря правилния начин, той лесно възприема моята забележка и се коригира. Но никога не му казвам директно – това или онова ме дразни. Той обаче ми казва, нали си е българин и много ме боли“.

Честна дума, когато чух това, останах със зяпнала уста. Тя говореше за един от най-деликатните мъже, които познавам. Приятели сме много отдавна и винаги е изключително внимателен, никога не съм чула да каже нещо грубо дори за хора, които не харесва. За жена му обаче дори директното казване, че „не му харесва това и онова“ е грубо. Необмислено. Несъобразено със свободата на избора на другия човек.

Нека да си направим едно упражнение. Наблюдавайте следващите няколко дни себе си, семейството си и обкръжението. Колко пъти на ден от устата ви излизат думи, които нараняват и причиняват стрес у хората около вас?

Не ми казвайте: „аз не съм, той, тя, то, те - са“.  В момента, в който кажем на децата или мъжа си с раздразнен тон: „Е, 'са, що остай тая чаша там“, означава, че вътрешната ни агресия си е подала рогата.

А когато седнем да обясняваме на близките си „как стоят нещата в живота“  рязко придобиваме качества на семейни диктатори.

Всички сме груби. От това никой не печели. Грубостта потушава любовта.

Това не искам да го спестя. Защото на всички ни липса собствена опитност в това да не сме груби. Но ви каня да се справим заедно.