Михаела Петрова
Може би няма жена, която все още да не е гледала видеото, в което една от най-емблематичните звезди на съвременното изкуство, Марина Абрамович, в продължение на три месеца гледаше в очите всеки, готов да застане на стола срещу нея.
Сигурна съм също така, че онези, които знаят за какво говоря, са гледали само онази част с любовната история. Когато пред нея застава Илай – голямата ѝ любов. Мъжът, с когото не са се виждали 22 години.
Той се появява отново в живота ѝ на сцената, където и двамата ще имат само една минута. Признавам, че е много романтично и разтърсващо. Знам също така, че ако в сценария не се беше намесил Илай, тази великолепна и много философска идея нямаше да стигне до голям брой хора. Защото методите на съвременното изкуство са странни за повечето хора.
Дори кураторите на Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк, където през 2010 г. Марина Абрамович прави този пърформанс, са били скептични, че ще има достатъчно желаещи да си загубят времето в този забързан град. Нищо, че разполагат с три месеца, за да се решат. Всички са били шокирани, когато хората започнали не само да чакат с часове на опашка, но и да спят пред музея, за да не си изпуснат реда. Защо? За един поглед в очите! Сериозно?!
Факт е, че ме развълнува срещата ѝ с Илай, предизвика трепетен сантимент и сълзи в очите, но истината е, че както ме трогна в продължение на тази минута, така ми мина. За по-малко от минута.
Онова, което започна да не ми дава мира ден и нощ няколко месеца след това, беше друго.
Философията на самата идея. И две неща, които тя казва: „Тогава за първи път разбрах наистина колко сме отчуждени. Хората постоянно си чатят, но не отделят време да се погледнат в очите. Никой от нас не подозираше каква огромна нужда имаме от контакт като човешки същества“. „Колкото повече хора сядаха срещу мен, толкова повече осъзнавах, че на тази сцена, пред толкова публика, те нямат къде другаде да отидат, освен да навлязат в себе си.
Затова имаше толкова различни реакции. Не правим това у дома, защото там правим всичко възможно, за да прекъснем тази връзка със самите себе си“.
Марина Абрамович установява, че с всеки изминал ден, този нейн експеримент все повече се отдалечава от идеята за изкуство и има повече общо с културата на обществото, в което отчуждението е нормалност.
Известно време след като за първи път гледах видеото, попаднах на един подобен „пърформанс“.
С около десетина различни човека, които не познавах, се гледахме в очите. Беше незабравимо преживяване. Някои от хората ме караха да се усмихвам, погледите им ме изпълваха с топлина и искрено желание да ги прегърна. Други изтръгваха сълзи от мен. Не от мъка. А онези сълзи, които напират в очите, когато нещо докосне съкровена струна у теб. С всеки човек изживяването беше напълно различно, независимо, че не винаги имаше резки амплитуди между радостна усмивка и трепетни сълзи.
Усетих, че е невъзможно да изпитваш каквото и да било друго, освен респект, към някого, ако си дадете труда да поседите в мълчание и да се гледате в очите. Поне за минута. Замислих се и за това, че по-голяма част от конфликтите и недоразуменията във връзките ни идват от това, че „не се виждаме“ и „не се чуваме“. Замислете се, колко пъти сте казвали за любимия „не чува какво му казвам“, „сякаш не ме вижда“ – въпреки новия цвят на косата, прическата, новата рокля. Доволно много вицове има за това.
Онази история с „трябва да поговорим“ и напъните да обличаме в думи нещата, които чувстваме, с които не сме съгласни, за които имаме предпочитания, става все по-демоде. Май не постигнахме големи успехи с тази тактика. Вярно е, че не е хубаво да премълчаваш нещата, обаче давате ли си сметка, колко е тънък леда между: „казвам какво си мисля“ и „нападам другия“.
Колкото и да са добри намеренията ни, когато седнем да си поговорим за важните неща в нашите отношения, думите не могат да променят убеждения, които дремят в нас и създават конфликт в душата ни. Дори не е възможно да бъдем напълно искрени, защото почти никога нямаме истинска осъзнатост какво ни спира да бъдем с някого или какво ни тласка неудържимо да му се отдадем. Причините обикновено се намират в едни дълбоки води, в които малко смелчаци се гмуркат. Обикновено сърфираме на повърхността.
Някои се справят с големите вълни, други навлизат в партньорство само със спасителна жилетка върху надуваем дюшек и не преминават шамандурата.
Рано или късно обаче, се появява потребността от по-дълбоко разбиране на себе си през връзката с тези, които обичаме, без да можем да отговорим на нито едно „защо?“.
Заиграх се с тази история с гледането в очите. И навих няколко човека, които са ми по-близки и няма да приемат идеята за откачена, да си кажем всичко, което мислим един за друг – и доброто, и лошото. Онова, заради което много се обичаме, онова, което супер много ни дразни един в друг, включително онези „10 неща, които мразя у теб“. Какво си представяме, че правим съвместно, какво никога не бихме направили заедно. Едни такива неща. Да си ги кажем само с очи.
Първо, беше много трудно да навия близките си хора. На някои дори не дръзнах да предложа.
Второ, изправих се пред поредната загадка. С непознатите хора, с които го направих на игра първия път, се оказа по-лесно. С онези, с които добре се познаваме имаше по-голяма трудност. Имаше един случай, в който колкото и да упорствахме, сякаш се виждахме през мъгла. Очите започваха да смъдят, нещо в нас ни караше да не искаме да се погледнем. Дадохме си време. Минаха месеци, когато повторихме експеримента. През периода на паузата от загадъчната очна ставка, бяхме някак по-внимателни един към друг. Вторият опит беше успешен. Единственото чувство, което изпитах беше: „Аха! Добре! Респект!“. Идея нямам какво разбрах и какво беше обект на моя респект. Но по-важното е, че подсъзнанието ми знае. И е готово да прояви уважение към ролята на този човек в моя живот. Отношенията ни останаха по-толерантни, отколкото бяха преди.
Разбира се, имаше и готини моменти – поглеждаш и се изпълваш с радост и пълно доверие. Нито едно кофти нещо не ти хрумва. Дори да ти се е случвало преди погледа „право навътре“.
Напоследък все по-често си мисля, че това е контактът, който може да ни помогне да се почувстваме свързани. Много ми хареса, че когато в края на миналата година се проведе подобен експеримент на бул. „Витоша“ – „Очи в очи с непознат“ имаше толкова много хора.
Разбира се, ще отдам своя респект и на любовната история между Марина и Илай, защото подозирам, че именно тази тяхна минута повлия на толкова много хора да се престрашат. Дори да е било в търсене на техния собствен любовен роман, сигурна съм, те са открили много други ценни неща.
С този текст ми се иска да ви поощря да пробвате. Особено с човека, с когото споделяте пространството под завивките. Особено в моменти, когато се натрупа умора, напрежение и дребни търкания.
Спрете. И се гледайте.
Дори да чуете само тишина, това е прекрасно. Със сигурност отношенията ви ще се изпълнят с повече почит един към друг. И любовта ще си намери своя естествен път през очите.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Кога ще дойдат добри времена и за нас
