Може и да е свързано с метаболизма, не зная, но е факт, че когато се наслаждаваш на хубавите си чувства, в момента, в който възникнат и си ги изконсумираш без остатък, като коледен джинджифилов сладкиш, празничното настроение се нанася в теб и ти помага да даряваш красиви преживявания с остатъчен дъх на канела и карамфил.

Това за метаболизма ми хрумна, защото си спомним, че веднъж някой ми беше обяснявал - усещането ни за време е пряко свързано с метаболизма.

Не знам доколко е научно, но си спомням, че имаше пряка връзка с това, че когато сме млади ни се струва, че времето тече много бавно, а когато започнем да трупаме години, времето започва да лети. Обратнопропорционално е на желанието да пораснеш и да остарееш. Когато си дете, много ти се иска да пораснеш. Когато преминеш 40-те, започваш да отдалечаваш идеята за старостта от себе си. Но също така, преминал през известна опитност, започваш да цениш мига такъв, какъвто е.

Когато си млад и си влюбен е съвсем нормално да си представяш как заедно ще сбъднете мечтите си, ще отгледате децата, ще каните приятели на барбекю, ще обикаляте света, ще превърнете хобито си в професия и няма да работите и ден. През ум не ти минава, че това на практика означава 12-13 часа дневно, посветени на всякакви досадни и организационни работи, обслужващи съществуването на въпросното хоби. Но това е друга тема.

Мисълта ми беше, че е невъзможно е да насилиш млад човек да не си представя бъдещето заедно с любимия. Да не очаква развитие, споделеност, желание за още и още от приливите на сладост и удоволствие, които изживява с любимия човек.  

В зората на жизнения път е много силна емоцията, която изгражда чувството на привързаност към онова, с което си се справил успешно. Независимо дали е творчество, професията, личните взаимоотношения. Съвсем естествено се появавя  желанието да притежаваш постигнатото. Заслужил си го, полага ти се. Логично е някак.

Това е и времето, в което се появява първия шок, наречен „Не е честнооо!”. В някакъв момент „заслуженото, притежаваното, логичното“, се изнизва като скъсана огърлица от перли и се разпилява на хиляди малки парчета. Натрупването на различни преживявания малко по малко започва да предава своите уроци на несигурност за онова, в което можеш да се закълнеш – дори това, че ще бъдеш влюбен в някого вечно. 

Наричаме го „порастването“, „съзряването“. И този процес често е свързан с лека тъга по отношение на неразумната и дива, опасна и ранима, но вълнуваща и адаптивна към променливите ни настроения младост. Много ми се иска да коригирам леко тези думи – „порастване“ и „съзрявяне“. В дуалния ни свят съществуват закони, които ни най-малко не се влияят от младостта и зрелостта. И те са много простички – интуитивният стремеж към баланс. Всъщност, засиленото проявление на несигурността, усилва волята за сигурност. Не разочарованията от куп „нечестни” неща, а естественият баланс, накланя везните в посока на това да започнем да взимаме решения, които наричаме „зрели”.

Точно когато състоянието на несигурност е стигнало в най-долната си точка, започваме да правим крачки към сигурността, за да уравновесим това „нечестно“ преживяване – появява се естествената воля за стабилна връзка, готовност да бъдеш отговорен за децата си, постигане на статут, чрез който можеш да бъдеш дефиниран като човек с благонадеждно CV. Включително любовно. 

По-висок е прага на приемане на другия, такъв какъвто е – той вече не е момчето, което ще стане космонавт, когато порасне, а някой който вече Е – артист, бизнесмен, политик, лекар, инженер, барман, IT специалист, рекламист... Бързо става ясно колко е благонадежден за споделяне на общи интереси, а не само на страстта под завивките.

Животът е такъв, че и това минава. Получило се е тестото на онзи първичен баланс между несигурност и сигурност. Появят ли се децата, започва животът на бързи обороти – балансът между нашите възходи и пропадания, радост и умора, успехи и провали, работа и почивка, оргазми и главовоболие, здраве и болест, щастие и депресия, кредити и вноски, е вкаран в режим, съобразен с тяхното порастване.  

Докато дойде моментът, в който вече не мислите чак толкова дали сте влюбени, създали сте полето на взаимното партньорство, познавате копчетата, които да натискате, за да съществува разбирателство и моменти на екстаз. Усъвършенствали сте схемата на своите малки бягства, които ви осигуряват дребни лични удоволствия – не задължително споделени. В един момент децата порастват и хващат своя път. И точно тогава се случва следващият етап.

Независимо дали сте направили избора да останете заедно, или някакви житейски обстоятелства са прекъснали общия ви път... все едно. Идва моментът на „мъртвата зона“. Възрастта, етапа, статуквото, в което всеки, по свои причини е стигал до въпроса: „Това ли беше?“. И какво да правя сега?

Това е времето, в което съвсем естествено се получава да бъдеш „ловец на мигове“. Вече не можеш да се разтърсиш из основи от дълбока страст. Най-малкото заради далеч по-ниските нива на тестостерон и естроген. Вече си знаеш, че думата „сигурност“ е най-голямата смешка – сякаш сценаристите на план „Земя“ са били много напушени, когато са измислили да я интегрират в човешкото съзнание.  Но пък за сметка на това, става много лесно да изживяваш пълноценно, дълбоко, разгръщащо, радостно, благодарно и без никакъв данък „очакване“ и излишно филмиране удоволствието от все повече неща.

Феноменално е как тази вътрешна нагласа се отразява позитивно на отношенията с всички. Още по-забавното е, че все по-малко хора ти губят времето с драмите си. Успокояват се автоматично, когато усетят, че общуването е пълноценно, наситено, приятно и фокусирано към тях, вместо разпиляно в хиляди посоки, изтъкано от дребна пресметливост, интригантстване или други прийоми на свръх-комуникацията, в която общуваме, без да чуваме и усещаме същественото.

Онези, които вече са станали „ловци на мигове“ знаят – в момента, в който цениш собственото си преживяване, дребнотемие не те лови. Онези, за които то е много важно и осмисля съществуването им, бързо губят интерес към твоята компания.

Остават само онези, които се чувстват заедно много добре. Ловците на мигове – това са моите хора.  

Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:

На женска приказка през времето

На женска приказка през времето: II част

Разговорът като секс

Поуката от тайните тефтери

Мъжете плащат вечерята, жените инвестират във връзката

Съкровища в емоционалния багаж