Ако не си познал тъгата, няма да познаеш щастието. Оценяваме трезво живота, когато някой си тръгне от него. Често последният е пръв, а от високо се пада много лошо. Подобни сентенции са доказана истина.
Всъщност, животът прилича на гланцово блокче, от което изрязваме предварително очертани фигурки. Така си въобразяваме, че държим нещата под контрол.
Снегът се сипе като лека тъга след Богоявление. Затрупва колите ни, первазите на прозорците, сънищата... В бялото красотата изпъква с цялата си прелест и ние не искаме това да свърши. Тази тъга носи усмивки и замечтани погледи към всичко, което е зад прозорците.
Снегът опитомява страстите и търпението става осезаемо. За да бъдем щастливи, трябва да опознаем търпението. С годините то само се настанява в душите ни. Сгушено там на топло, то променя лицата ни.
Всяка бръчка е следа, че сме обичали. Вижте лицето възрастната жена, която неотменно продава градински цветя на „Графа“ – насред снежната улица хризантемите обещават всичко, което до момента някак ни се изплъзва. Очите й са по-живи отвсякога.
Любовта винаги продължава, само сменя посоките. Рутината да обичаме е най-сигурният знак, че има за какво да живеем и да трупаме надежда.
Именно в навиците се крие онова, което може да ни прави щастливи. Останалото е претенция, каквато дори снегът не иска да докосне. Винаги има любов. Всяко нейно съпротивление само увеличава арсенала й от оръжия.
Между часовете ние съществуваме в състояние на безтегловност. Настоящето се определя от нашето минало, а всяка следваща секунда е част от бъдеще, което не знаем какво ни крои. Смъртта е точно толкова изкусителна, колкото и живота. Махалото на часовника е напомняне, че още сме живи, че още имаме право да обичаме и да бъдем обичани.
По време на сняг има толкова много неща, за които да мислим. Стихийните бедствия ни отиват. Те са част от планетата, която обитаваме. Планета, която не спира да се върти като детски пумпал върху паркета на топлата стая. Наоколо е пълно с фигурки, които сме изрязали от гланцовото блокче, а съвсем наблизо стои захвърлена ножицата, с която кроим плановете си за утре...
Излизам навън. Искам да усещам хрупкавия сняг под тежките си обувки. Бързам. Бързам към ъгъла на „Графа“ и „Раковска“ за букет хризантеми. Трябва отново да видя лицето на старата жена, да се погледна в очите й.
