Любовна ремисия

Любовна ремисия
Снимка: Thinkstock

Михаела Петрова

Нещо се случи. Има роман с такова заглавие. На Джоузеф Хелър. Онзи същият, който е написал и култовият роман "Параграф 22'. В "Нещо се случи" става въпрос за дехуманизацията, която се случи на човечеството в преследване на успеха.

Дълги години все намирах вътрешно противоречие между собственото си желание за успех – от този в най-класическия вид: добра кариера, успешна връзка, два пъти седмично фитнес, йога или някакъв друг модерен спорт, присъствие на всички места, където е актуално и важно човек да разпише "присъствие", заслужена почивка на някое маниашко място... и усещането, че погубвам нещо в себе си, когато се появяваха възможностите за това.

Спокойно мога да кажа, че не се справих по нито един параграф. Аха, да се доближа до някоя от тези заветни цели и край. Сякаш съм закачена на някакъв ластик, който се е опънал до своя краен предел, с едно бързо шляяяк, се връщах на изходна база. И още по-необичайното е, че всеки път, когато това се случеше, се чувствах като човек, който допреди малко е бил хванат за гушата, а сега някой му е отпуснал примката и диша дълбоко. Чувството никога не е било "не успях", винаги беше "слава богу, размина ми се". Едно дълбоко облекчение.

Не знаех защо така се получава. По едно време се оставих разни книги и широк диапазон терапевти и разбирачи от човешка психика да ме убедят, че имам някакви не-знам-си-какви грешни убеждения за успеха, връзките, просперитета и светската значимост като цяло. Няма да ви занимавам с всички експерименти, които съм правила със себе си и с археологическите разкопки на собствената ми душевност.

Но в едно съм сигурна – каквото и да правех, онова усещане за център, което винаги е успявало да ме стабилизира на мястото, на което чувствам дълбоко облекчение, че и този път съм оцеляла, не се повлия от никакви терапии. Което иде да ми потвърди, че то не е сгрешено.

Това е естественото място, на което аз съм това, което съм. Това е естественото състояние, при което от мен бликва любов без необходимостта да си задавам въпроси – приемам ли, не приемам ли, какво да направя или да не направя.

Единственият ми проблем с това приятно състояние е, че то е някак пасивно. Не ти се налага да правиш нищо специално, за да печелиш доверие, приятелства, нямаш вътрешна потребност да се конкурираш и изтъкваш. Наричам го "проблем",  защото непрекъснато се намира някой, който да ми се поскара, че не съм "активна".

Така си я карам и в отношенията с мъжете. Не се научих аз да се обаждам за каквото и да е. Докато отношенията не са стигнали до естествения момент, в който живея заедно с него и трябва да се уговорим кой ще купи хляба, е абсурд да звънна и да питам някакви неща от сорта: "Как си?" и "Ще се видим ли довечера?". Няма и да ми хрумне да отвия бушоните и да го викна да ги смени, защото са изгорели. И това не е, защото нещо се надувам и искам да ме преследват, а защото не съм в състояние да го направя. Не е в природата ми. Точка.

Пък и да си кажа честно, отдъхвам си, когато не се налага да се виждаме всяка вечер. Най-често ми доставя удоволствие самият факт, че обичам. Мога да се наслаждавам и сама на това блажено чувство. Не ми е нужно винаги присъствието.

Разбира се, чудесно е да се сгушиш в присъствието на някой, докато гледате филм и от време на време му изпускате нишката, за да се насладите на общуването помежду си. Чудесно е да споделите интересните неща от деня си и да поговорите на чаша вино, да поклюкарствате за тоя-оня, може би... да се посмеете, да си измислите къде ви се ходи за уикенда, но това, което се опитвам да кажа, е че вярвам предостатъчно в чистотата на приятната емоция, за да мога да я изпитвам и когато съм сама. И по никакъв начин да не ми хрумва, че с нещо трябва да я заслужавам.

С всички мъже, които много съм обичала, съм се чувствала така. Сега, докато писах, направо се сляха образите им в един. В една любов, която е моята любов.

Преди няколко дни моята приятелка Теодора Антониадес написа във "Фейсбук" нещо много красиво: "Ако можех да избирам чувствата си към околните, бих избрала да съм влюбена в тях – от цялото си сърце. Докато тази страст отмира, бих избрала изпод нея да се ражда чувството. Бих избрала аз и човекът срещу мен да не се плашим от изчезването на страстта и да съумеем да се справим с промяната, която ще настъпи, когато силата на чувството се превърне в дълбочина. Бих избрала това чувство да бъде любов, не просто желание. И най-накрай бих избрала възможността понякога да се влюбвам отново в човека, когото обичам..."

Наблюдавам и при другите си приятелки желание да оставят на страна онази популярна "война между половете", която доскоро се свързваше с взаимоотношенията ни с мъжете. Прави ми впечатление, че от много време насам, почти не се е случвало да се съветваме Edna друга някакви неща за мъжете в живота ни, както правехме години наред. Напоследък споделяме повече какви са собствените ни чувства и усещания и какво ни носи благина в душата.

Затова си мисля, че Нещо се случи. От моята камбанария виждам все по-всеобхватна умиротвореност. Сякаш сме в ремисия. Това е клинично състояние при тежки заболявания, при което човек е свободен от симптомите на болестта или те са овладени и проявите им са много редки. Дано да съм права и симпомите на онази вечна "война" да изчезнат напълно. В нея и без друго няма печеливши двойки. 

Хороскоп за деня

Магическата топка
Попитай Магическата топка
Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня

Авторите

Оферти