Михаела Петрова
Знам, че тази година не беше от лесните. Знам, че ви се случиха много красиви и вълнуващи неща , но и такива, за които не ви се вярва, че ви се стовариха на главата.
Ситуацията през изминалата 2016 мога да сравня с влюбване по време на земетресение. За да не плагиатствам елементарно с „любов по време на холера”.
Сравнението със земетресение и без друго е по-точно, защото годината сякаш беше вътрешен армагедон. Без значение в какво вярваме, с колко „духовност” преяждаме, колко благотворителност сме направили.
Точно както и планетата ни, някои се тресоха разрушително, други стигаха до 4-5 по Рихтер, без фатални видими руини около себе си. Но не вярвам, да има и един човек, който да е бил подминат от серия вътрешни катаклизми. И въпреки това, не спирахме да пътуваме – не само към себе си, а и благодарение на нискобюджетните компании.
Не спирахме да мечтаем, да търсим красотата, да пазаруваме от нискобюджетни магазини полуфабрикатна украса за домовете си, да майсторим с ръцете си хендмейд изкуство и да го продаваме на високи цени по арт – базарите, да четем хубави книги, да гледаме кино, да си правим селфи на залез, покрай водопади и тучни ливади, да готвим с биопродукти, да търсим мястото си под слънцето.
Определено мога да кажа, че тази година беше силна и в преосмисляне на отношението ни и убежденията ни към емоционалните ни връзки. Не само с интимните партньори, а с много от членовете на семействата ни.
Родители, деца, бивши и настоящи партньори. Убедена съм, че всеки е имал своите трудни срещи и дни на преоценка какво дава и какво получава в отношенията си с близките. И да се изумява как предишни ценности, започват да му изглеждат евтини и вехти като в магазин за преоценени стоки.
Възможно е много от нас да са си задавали въпроса: как така, кога и защо обичта към някого, от вдъхновение и пълнота, се е катурнала и превърнала в ограничаваща привързаност и порочна лоялност. Порочна лоялност наричам всички онези случаи, в които постъпваме „както трябва” спрямо най-близките.
Но усещаме, че не сме на място, на което сърцето ни е пълно с радост. Нали да служим на другите е нещо добро и възвишено? Тогава защо плащаме толкова висока цена доброволно – да се откажем от мечтите си, от най-красивите идеи за себе си, за да служим на тези, които обичаме. Или още по-честно казано: които би трябвало да обичаме, защото са ни близки и роднини.
Какво толкова страшно ще стане, ако си признаем, че всъщност не ги обичаме по такъв коленопреклонен начин.
Синдромът на жертвата е много изобретателен и често ни изпълва със сила. Кара ни да се чувстваме специални, нужни и единствени за някого. Храни ни щедро с комплименти: „Благодаря ти, чудесна си, без теб нямаше да се справя”.
Изпълва ни със сърцераздирателен човешки сантимент на принадлежност. Към любимия, към родителите, към децата, към България. О, да! Сърцераздирателният сантимент към страната ни направо води класациите по доброволно приемане на синдрома на жертвата.
Цяла година наблюдавах как този синдром е много интелигентно съзнание – на енергийно ниво, и брани територията си с всички средства. Любими са му прегръдките, прошките, разкаянието, благотворителността, добротворчеството във всеки един аспект. Това съзнание има харизма и дори умее да дава сила – да се справяме с предизвикателства.
Можеш да го „хванеш натясно”, ако навреме се усетиш, че ти надява примка и те държи на каишка като куче, вместо да се чувстващ свободен – тичащ и летящ на воля.
Точно така, всички тези благи и любящи емоции имат своята „ниска честота”. Когато ги изпитваме в нея, това поражда привързаност.
За известно време може да ни изглежда, че това ни носи стабилност и уравновесеност, но неизбежно идва моментът, в който разбираме, че сме в капан. Тялото започва да страда, болести и неясни алергии започват да ни атакуват, появяват се диабетът, раковите клетки, артериални запушвания. Киноата не решава проблема. Винаги можем да обвиним замърсяването, здравеопазването, системата, но това е само бунта на доброволния затворник в доброволно избраната привързаност.
Според мен си я избираме, защото ако привързаността към някого, или към кауза, се махне от картинката, ще се почувстваме празни. Няма да има нищо, с което да я запълним. Поне така ще ни се струва. Ще ни обзема нервност или страх – какво бихме правили без този човек, без тази кауза, без тази работа, без тази държава. Мога да продължа изречението дори до „без тази планета”.
Но 2016-та ни предложи „вътрешни земетресения” – голямо разтърсване по тъканта на много наши привързаности.
Може би много хора си казват: хайде, вече да свършва тази година. Тя ще свърши. Но 2017-та няма да е по-добра, ако не сме освободили страховете си да останем необвързани от привързаност.
Колкото до вътрешните земетръси, те приключват в секундата, в която се усетим пълни. Със самите себе си. С любовта, която сме. Която просто е, без да изисква нищо. Без значение коя е годината. Извинявам се за клишето, но не може да се каже по друг начин, защото за това няма думи. И слава Богу!
Весели празници.
Като начало не купувайте привързващи подаръци. Освен всичко друго, ще спестите и пари, похарчени на вятъра.
