Михаела Петрова
„Как може да те търсят в осем и половина по работа? Това е време за семейството” – репликата, която не обичам да чувам. Сигурно затова не избирам партньорства, в които би могло да бъде произнасяна. Дори и помисляна.
Има хора, които повече се идентифицират с избора си на професия и призвание, отколкото с идеята личният им живот да е на първо място. Аз съм от тях. И повярвайте, тези хора никога не са самотни.
Напротив, истинското блаженство за тях е поне от време на време да останат сами. В своя истински личен свят. Спомням си историята на една художничка, която веднъж годишно отивала в своята вила-ателие и записвала на телефонния си секретар следното съобщение: „Няма ме за никого. Ако си мислите, че това не се отнася за вас, защото сте моята майка, сестра, най-добра приятелка или любовник, грешите – отнася се”.
Какво е личният живот?
Още едно понятие, на което е придадена стойност, която не му приляга.
Най-често произнасяме репликата „имам личен живот в края на краищата”, когато се почувстваме затрупани от ангажименти, преуморени и нервни от служебни задължения. Или когато някое преобръщащо живота събитие като влюбването, излезе на преден план и ние решаваме рязко да загърбим всяка поета отговорност. Тогава казваме троснато: „имам личен живот”.
Същите думи обаче се чуват много често и от семейни жени, които буквално крадат време, за да излязат и да се разтоварят от ангажимента към съпруга, децата, пазаруването, готвенето. Няма значение дали ще се видят с приятелки, дали ще отидат на йога, медитация, някакъв курс, масаж, маникюр, на изложба, кино, шопинг... това е времето, в което правят нещо за себе си.
Имам приятелка, чиито съпруг се сърдел, че вечер тя не си ляга заедно с него, а стои още часове наред в кухнята пред телевизора. Карал й се, че стои до късно без да прави нищо съществено, защото сутрин е все уморена. Но на една от онези женски вечери, които тя си беше откраднала, ни сподели, че има нужда от това време със себе си. „Дори не поглеждам телевизора. Държа го включен като оправдание. И нещо да се движи. Истината е, че така си почивам от всичко и всичко. Нищо не правя. Само си седя.”
Личен живот ли е да споделяш с партньора си цялото време, в което не работиш? Според мен, не.
Много е приятно, прекрасно е да правите заедно неща, които обичате, но дори от това е необходима дистанция. Участие в общуване и оттегляне. Като прилив и отлив на морска вълна.
Да си напазарувате и сготвите заедно може да е вълшебно време на споделено преживяване. Но да мъкнеш всеки ден торби и да обслужваш задължението да го храниш, определено не е лично време, заради което си струва да зарежеш някакви по-приятни неща, дори и да се водят работа. Особено ако е работа, която харесваш.
Спомням си, на една нова година, на връх 31 декември с моя приятелка бяхме вдъхновени от нов проект. Тогава работехме в телевизията. И двете бяхме на работа до късно. Затова се видяхме едва след осем вечерта. Да обсъдим това-онова. По едно време съпругът й звънна да пита кога ще се прибира, защото вече е десет, а нали се сеща, тази вечер е нова година и в хладилника нямат нищо за ядене.
Няма да забравя какво му отговори тя: „Е, не работи ли суперът, да отидеш да купиш някакви пържоли?”. И двете не се разбързахме особено. Тя поръча пица за вкъщи от заведението, в което бяхме седнали. Ние имахме нашето вдъхновяващо лично време. И то имаше смисъл за нас. Независимо, че беше работа.
Знам, че си кажете „този няма как да я е изтърпял”. Истината е, че тя не го изтърпя. Не точно него, а идеята да има задължения към друг пълнолетен човек, който би трябвало да може да се погрижи за себе си. Ако двамата не се вписват в динамиката на една двойка, няма какво да правят заедно.
Имала съм и аз подобна връзка – той беше по-скоро домошар и принципно нямаше нищо против да се грижи за „женските неща” с пазаруването и готвенето. Известно време, в началото, и двамата мислехме, че така си пасваме идеално. Но много бързо стана пределно ясно, че различния натюрел, интереси, вдъхновение правят съжителството невъзможно. Дори да се харесвате, дори всеки да е достатъчно интелигентен и разбран. Да седна с любимия да гледам филмче вечер за мен би било истинско изтезание след като 10 часа съм се занимавала с културна програма, включително и кино. Абсурд!
Личният живот не е семейството, не е любимият, не е детето, но не е и работата. Дори да е любима. Личният живот са онези моменти, в които общуваме със себе си. В който спираш пред витрина, към която и отговорност да си се забързал и се заглеждаш в нещо красиво.
В който започнеш диалог с онези свои чувства, които усмихват лицето и внасят блясък в очите. Ако стимулът дойде отвън, това не е личен живот. А само мимолетно отражание. Огледало, в което мимоходом се зърваш. Не че е лошо, но не можеш да го задържиш. Ако импулсът дойде отвътре, това е докосването, изобразено от Микеланджело в Сътворението. И това е единственото лично време, което ни свързва с истината в нас. Всичко друго е илюзия.
