А тя като го напусна, помниш ли, все й казвахме да не го прави рязко, само да успокои топката, защото няма смисъл всичко да сте правили заедно и изведнъж нищо, нула...
Никога не съм й казвала такова нещо. Те въобще нямаше смисъл да се събират, то беше някаква глупост. И въобще не го е напускала тя, той я напусна...
Е, да ама се допълваха, тя витае в облаците, той някак я заземяваше, нищо че тя го наричаше „ограничаване”... а после не си говориха, тотално непознати, много е тъпо като си носиш обидата, защото нали се сещаш, това привличаш...
Тя обидата й не е от него. Тя си беше обидена още от развода с бившия си мъж и по – скоро затова го привлече. То нямаше какво друго да се очаква.
Може и така да е. Знам историята по друг начин. Но като цяло е тъпо да гориш мостове. Колко близки хора среща човек в живота си? Готино е да си говорим, да си прощаваме, да се освобождаваме от недоразуменията, които сме си причинили.
Те, личните истории зависят от това кой ти ги разказва, нали знаеш. Нейната и неговата гледна точка, моята и твоята – могат да нямат нищо общо. Хората се събират, после се разделят. Или остават заедно, докато животът не ги раздели като изтече от тях.
Много ни е важно да сме жертви явно, защото и тогава казваме „той ме напусна“, „тя ме напусна“, понякога се сърдим „как можа да ми го причини“? Какъв мост създаваш тогава? Пак не си говорите, изведнъж нищо, нула...
Говорим си някакви такива неща с приятелка без да има нужда някоя от нас да се съгласява с гледната точка на другата. Просто си приказваме. По женски. И всяка си осъзнава някакви нейни неща, които прожектира върху житейските преживелици на друг човек. Такива женски разговори не са „клюкарстване”. Чрез тях ние осмисляме собствените си избори.
В крайна сметка, личните истории, колко да са лични? На всички се случват едни и същи неща откакто свят светува. Изживяваме ги по различен начин.
За мен е важно да направим усилие да се освободим от обидата, да не останем непростени, за да продължим напред. За приятелката ми, това въобще не е казус. За нея е напълно достатъчно да не се чувстваш жертва, когато една раздяла дойде на падеж. А да приемеш факта, че когато не се чувстваш добре в едни взаимоотношения, можеш да ги прекратиш и да започнеш от нищо, от нулата.
В крайна сметка, то е едно и също, но го наричаме с различни думи. И както го наричаме, така го преживяваме. В първия случай – по-дълго, във втория – по-бързо. А нюансите и продължителността на изживяването, което сме избрали зависят от собствената ни природа.
Ето, аз обичам да анализирам, да се гмуркам надълбоко и да ровичкам в архивните файлове на подсъзнанието. Моето убеждение отива на моя човешки и творчески натюрел. Може да се придвижвам по-бавно, да не съм смогнала да покрия норматив от три брака и три деца, но ми харесва да осмислям нещата от разнообразни гледни точки и така да ставам по-осъзната и толерантна към всевъзможни видове взаимоотношения.
Като цяло този подход върши работа, ако си изследователски и творчески настроен. Историите в литературата и киното на практика са едни и същи. Важна е единствено интерпретацията и контекста, в който ги е поставил автора и светоусещането на възприемащия.
Спомням си, преди години, точно беше излязъл филма „Открадната красота”, срещам две приятелки пред кино „Сердика” /мир на праха му/,излизат, едната – по-емоционалната, плаче. Питам ги „Как беше?”. „Невероятна история, толкова романтичен филм, а тя беше толкова невинна и ... хлип-хлип... а пък Джеръми Айрънс умираше от рак... /тук вече плаче с хълцане/..., но така че се влюбваш в него завинаги...”
Другата не издържа и я прекъсна: „Виж сега, филмът е за една девойка, която не искаше повече да бъде дествена и на края на филма не беше. А колкото до Джеръми Айрънс, героят му де, ако някой ден умра от рак, искам да е като него в Италия”.
„Как може да си толкова цинична?” – дълбокото възмущение на емоционалната приятелка се трансформира от умилителен рев, в агресия. Ако бяха мъж и жена, тук е мястото, където тя щеше да строши 4-5 чинии, а после да правят любов на кухненската маса. Но те не бяха. И отидоха да изядат по един сладолед, за да примирят романтиката и цинизма в своето женско приятелство.
Когато аз гледах филма, видях съвсем друго – как пътуването към корените ни и търсенето на идентичността ни в тях, помага да извършим онази трансформация, която наричаме „съзряване“. /Героинята на Лив Тайлър отива в Италия, за да разбере кой е баща й, а не „за да не бъде девствена”/. И да, след това, и след смъртта, на онова, което трябва да умре, колкото и смисъл, мъдрост и любов да ни е донесло, вече може да е много красиво „да не бъдем девствени”. Във всеки един смисъл.
Много сложно го обясняваш – чувам „в главата си“ една от най-близките си приятелки, с която често си говорим наум и когато се срещнем случайно, си казваме: „Снощи си говорих с теб“, „А,така ли, аз пък – днес сутринта“.
Но наяве, аз се дразня когато тя ми разказва някоя своя история, без да си е обяснила смисъла, на това, което е преживяла. Тя се дразни, когато й обяснявам смисъла на моите преживелици, без въобще да й отговоря на въпроса: „Правихте ли секс, в крайна сметка?“. За мен това не е поантата на нищо. Нито е знак за начало на връзка, нито липсата му е край на връзка.
Интимността е само малка част от начина, по който преживяваме нещата. Както казва Бегбеде: „Всъщност животът е съвършено прост: човек се ражда, среща се с чудесни хора, обича ги, беседва с тях, понякога спят заедно“.
Може пък това да е основната разлика между възприятието на една история като лична и общочовешка. Ако има секс – всичко става много лично. Ако има само някакъв си там смисъл – историята става общочовешка.
А всъщност е точно обратното – всички правят секс. Личен е само смисълът, който му придаваш. Така е и с приятелството, и с връзките, и с всичко.
Така де, каквото и да си разказваме, никой не може да разкаже чужда лична история. Може само да интрепретира своята.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Какво да правим, ако той е изтрещял?
Деца на времето си – новите семейства, индивиди и оргазми дори
Семейство, в което всичко е наред
Любов моя, моля те, не прави всичко за мен