Михаела Петрова
Имаше един период, в който ядях много лед. Буквално си го хрусках. И не по две-три кубчета, които са се разтворили в питието, а направо от купичката за лед.
Нямаше никакво значение дали навън има метър сняг, или е лятна жега – във всички агрегатни състояния на времето и съществуването ми хрусках лед. От зори до мрак. Няма никакво значение каква е била вътрешната причина и нужда за това. Имах такава потребност, правех го.
Дискурсът, през който ще разкажа тази история е свързан с динамиката, с която се променя средата около нас, когато сме дали някакво намерение (желание), а не заради причината, поради която съм изяла малък заледен връх без нито веднъж да настина, да ме заболи корем, зъби или каквото и да било друго.
Когато цялата тази история с леда започна, сервитьорите в заведенията, в които се хранех и кафенетата, в които пишех, барманите, приятелите, семейството, всеки познат, с когото се срещах първоначално се стряскаше, недоумяваше, задаваше въпроси „защо”, изказваше хипотезите си „сигурно защото”, досаждаше ми със съвети, мнения и препоръки.
Но в крайна сметка, всички вдигнаха ръце, свикнаха, че ям лед и го приеха като даденост. На този етап смениха поведението си. Сервитьорите ми носеха купичката с лед преди менюто, приятелят ми се стараеше да не закъса с липса на пликчета и кутии от сладолед за замразяване на лед. Защото дори по отношение на леда, си бях чревоугодник и имах своите гурме претенции – най-много ми харесваше замразен в кутия от сладолед и след това натрошен.
Собствениците на заведението, в което пишех, купиха специално заради мен голяма купа за лед, защото когато кубчетата са много заедно си взаимодействат при топенето, така че става по-сочно хрупкав. Приятелите ми поръчваха един пакет от „лед на кубчета” само за мен, когато ме канят на вечеря и предупреждаваха никой да не му посяга за питието си. Както и да е.
В случая важното е, че ефекта от някакво твое странно поведение, вкус и желание е, че първо всички са загрижени за излизането ти от нормата, следва етапа на приемане, дори голямата озадаченост да продължи да виси във въздуха като ледена висулка през юли.
Може би не е приемане, а свикване, че нещата стоят така. И едва тогава се преминава към фазата всички да се грижат странната ти потребност да бъде задоволена. По абсолютно същия начин реагира, онова, което наричаме „Вселената” на нашите желания. Може да са ѝ странни някакви наши действия, реакции, поведение, но колкото повече го утвърждаваме с ежедневно действие по определен начин, толкова повече приема, че това е, което най-много искаме и тогава просто ни залива с него.
Ще си кажете – чудесно.
То си е чудесно, обаче зависи какво е повтарящото се действие. Ако за всяко нещо казваш „аз ще го направя”, ако правиш компромис със собствените си нужди заради постоянна грижа за околните, ако търпиш обсебваща приятелка, ревнив мъж или такъв, който винаги има друга – у дома или само като образ, събиращ прахоляк на пиедестала на неосъществените му мераци; или пък колеги и началници, които не зачитат личното ти време за почивка; ако не можеш да казваш категорично „Не” и „Да”. Ако жертваш собствения си екстаз под завивките от притеснение, срам или за да не нараниш нечие его; ако се храниш нездравословно, защото другото е скъпо или ще ти се подиграват роднините и приятелите; ако не се грижиш за красотата си, за образованието, за артистичните си интереси, за удоволствията на душата си, същата тази Вселена в един момент свиква, че това искаш и просто те залива с още и още.
Тъй като е изобилна, а повтарящото се действие и поведение утвърждава намерението ни, на практика няма праг, при който ще спре, докато не кажеш „стига”.
Всички са минавали през някое такова „писна ми, напускам тази сцена”. Знаете, че много често, колкото и време да отнеме, периодът от решение до действие в нас се появява сила, която наистина помита онова, което повече не искаме. Срива го из основи, гори мостове, изпепелява. Плавният преход почти не се получава, ако човек се е докарал до някое драматично „стига”. Би могъл да бъде плавен, ако промяната е започнала на етап профилактика, а не на етап злокачествен тумор. Туморите се режат, знаете.
И така. Туморът е изрязан, настъпва лекота. И чукане на дърво „да не дава Господ това да се повтори”. Настъпва времето на чисто новите светли и позитивни намерения. Мъжът да е само мой, но и да ми дава свобода и да ме приема, каквато съм. Приятелките да имат свой личен живот, да се забавлявате заедно и да си бъдете опора, без да чуваш от тях „как можа да направиш такова нещо?“, „много си тъпа“, „как можа да не ми кажеш“ и без да се превръщат в твоя сянка. И въобще – хора, които да те обичат безусловно, без да те товарят с очаквания и да измерват и сравняват със собствените си критерии за успех, просперитет, успешна връзка.
Без да правят кризи, ако цялото ти внимание не е насочено към тях. И да знаят, че денонощно включеният телефон е твое право, а не задължение; че личното пространство и време е нещо, за което не се дават никакви обяснения, независимо какво се случва на работа, у дома или колко близък смята, че ти е някой.
Горе-долу това са неща, които повечето хора си пожелават, точно както го правят за диетите, спортуването и обещанието за спирането на цигарите. Добре де, и да имат повече пари, отколкото имат, защото е всеизвестно, че те никога не стигат. Решението е взето. Новият обет за себелюбов е даден. Чувствате се много добре.
Но нещо не работи. Тези, които ви познават не дават никакви признаци, че сте взели генерално решение за промяна. Казвате им го, упорствате, че вече сте друг човек. Но най-много да чуете „тя съвсем откачи”. Вярно е, появяват се нови хора в живота, даже нови мъже, приятелки, началници и колеги – изглеждат сякаш са тотално различни, но изведнъж се оказват с много подобно отношение към теб като онези, с които изгори всички мостове. „Ей, алоу, Вселената, що така?”
Сега е моментът да доразкажа какво се случи с моето ядене на лед и как научих, че Вселената „ни тества” наистина ли новият списък със желания е актуален. С две думи – в един момент прекратих употребата на лед, точно както преди време спрях и алкохола. Дойде купичката с лед, налапах кубчето и установих, че не го искам. Оставих да се поразтопи. Отново не го исках.
Сервитьорите ми носеха купите с ледени блокчета, те се разтопяваха и нямаше никакво значение дали е зима, или знойно лято. От мига, в който спрях леда, дори и в жарко лято не пия студена вода. Вече не мога да я преглътна. Точно същото се случи някога и с алкохола и кариерата ми на винен дегустатор отшумя. На всички казвах: „Не, благодаря, не ми носете лед”. Глас в пустиня. Продължих да получавам кофите си с лед, не ги докосвах, прибираха си водата и следващия път неизменно ми го носеха. Мина много време, докато започнаха да питат: „лед ще искаш ли?”. Моето „Не” промени пейзажа бавно. Въпреки отказа ми даваха малко, за всеки случай. Приятелите, които ме канеха на вечеря, се възмущаваха: „сега какво ще го правя всичкия този лед, който поръчах, я не ме занасяй, ами си сложи”. Съществуването те предизвиква. И дълго след като си се отказал от навици, поведение, мисли и действия, които някога са ти били окей, но вече не са, продължава да ти ги сервира – за всеки случай. Може пък да ти се прииска.
Когато „пуснеш нещо” то не престава да съществува, може да смени агрегатното си състояние от твоето безразличие, но дълго ще се появява в живота ти, докато ти и всички, които го помнят забравят, че изобщо някога е било част от теб. В моя случай, просто се смениха сервитьорите, които ми носеха леда. Новите не подозират за моето минало на „ледено момиче” и научиха, че моята вода е топла. Вече никой не ми предлага студена. Но за виното никой не вярва.
Дори и новите ми колеги, поръчват една празна чаша, за да ми отлеят „поне малко”. Наздраве за позитивните промени в живота ви! Постоянство, упорство, непреклонност в поведението и усмихнатото настроение ви желая. Мигновената промяна ще е шокираща и за вас самите. Изкуството на проявлението е изкуството на малките стъпки. Досега единственото познато майсторство е най-много в стъпките на тангото – две напред, една назад. Затова ни се струва, че „нещо не работи”. Работи и още как.
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Опитомяване – да излезеш от дупката
Истината и спестените мръсни чорапи
Хранителен режим за (не)обвързани
