Той ме обича! Обича ме! Това е всичко, от което имам нужда лично за себе си – да знам, че ме обича. Да го чета всеки ден в очите му. Да го чувам, докато ме целува за лека нощ. И когато ме целува с "Добро утро, слънчице!". Аз мигам на парцали, разтварям се с всяка клетка на кожата си и летя. Лека като облаче. Розово облаче, което не иска да бъде вече "тук и сега" – "здраво стъпило на краката", там, където "морето не е до колени", "два пъти да меря, веднъж да режа", защото "любовта е сляпа".

Не искам да си споням "уроците" на живота. Те отравяха всяка радост, още ненакусена. Да, мамо, да си счупиш главата на четиридесет години сигурно е голям срам. /Чета укор в мълчанието ти./ И отговорността към името не се носи като на осемнайсет. Особено когато си скъсал нерви и сто чифта обувки в пътя до тук. Но е късно да се уча да треперя за главата си. И много рано, за да прогнозирам какво може да ми дойде до главата... Точно сега искам да съм блондинка и ще си го позволя. Да не мисля. Да се радвам. За да има ВКУС утре!

Най-после имам утрешния ден. Не се страхувам да мечтая. Не крия чувствата си. Изричам думи, които с години дремеха като красивите ми буркани с домашно сладко от смокини в килера на подсъзнанието, но някой им беше забранил да напомнят за себе си, защото сърцето трябваше да живее строго. Не помня защо.

За нещо трябваше да съм наказана. И приемах да бъда наказана. Тихо и примирено изслушвах отново и отново удължаването на присъдата. Страхувах се, че ако тръгна да копая тунели за бягство, ще попадна на плъхове. И увисвах като обесен на единствения лъч, който се промъкваше през прозореца в тъгата ми, всеки път, когато възникнеше въпроса "ЗАСЛУЖАВАМ ЛИ" любов.

Бях сама на себе си прокурор и сама си бях окови. Някой ми беше внушил, че съм виновна. Някой ми беше внушил, че е срамно и егоистично да си пожелаваш щастие. Трябваше да си пожелавам топла ватенка. И аз си пожелавах. А когато за миг се размечтавах за топлите страни, грабвах сама шибучката и публично се засрамвах. Кому беше нужно? Вече няма значение.

Той ме обича! И вече не се страхувам да кажа "Искам да съм щастлива! Искам да заспивам и да се събуждам до теб, да чувствам ръката си в твоята, докато спя. И когато пресичам улицата. И когато вървя по стръмното, НЕЗАВИСИМО нагоре или надолу. Когато съм хубава и всички мъже гледат в мен – искам да вървя до теб. Защото ти правиш с мен чудеса, а аз се усмихвам, усмихвам, усмихвам."

Защото е чудо как без нещо видимо да се е променило, аз спя нощем, без да се будя от нищото и после с часове да го анализирам на тавана. А всяка следваща сутрин се оглеждам по-млада, по-здрава, по-самоуверена. Нима не е чудо някой да ти върне живота?

Превръщам нежността ти в светлина и тя прелива от мен към теб. Моята бяла добра енергия, която стисках години между зъбите, сега расте със скоростта на зора. Прекрасно е да не се срамуваш от "обичам те!". И да не се страхуваш от лудостта. А в началото реших, че си луд. Беше толкова невъзможен. А всъщност невъзможен вече е бил животът ми.

"Къде си била толкова години?" – прошепна ти и за миг тъгата се върна с цялата си безнадеждност. Но няма да се обърна назад, няма да погледна в очите на болката, която ме владееше като господар. Така е трябвало да бъде! За да прогледнем един за друг. И аз благодаря на всичко онова, през което е трябвало да премина, за да стигна до теб. И му прощавам.