Някой да не си е задавал този въпрос? Няма. Даже да се намери такъв, който да тръгне да се обяснява как никога не е стигал до там, че да се чуди как пък той точно е сътворил нещо безакълно, как винаги е бил с акъла си и по никакъв начин не го е губил, няма кой да му повярва.
Това да си загубиш акъла, не значи, че си глупав. Или прост. Или луд. Макар че това са категории, които са като плаващи ледници или подвижни пясъци. Зависи на какво разстояние са от точката на кипене. А точката на кипене при всеки е различна.
Точно тогава си губиш акъла. И ти го взима я чифт обувки, които са досущ като тези на краката ти в момента, само че имат чудна сладурска катарамка, я суперпарцелче, последен писък на модата, което посмъртно няма с какво да комбинираш, я нова джаджа, дето ще се окаже дванайсет пъти по-безполезна от старата, ама точно в този момент няма нищо по-важно на света. Всичко това обаче е поправимо.
Е, с леки финансови крушения, но пари се печелят. Начесал си си крастата, посъжаляваш ден-два постфактум, нищо трагично в крайна сметка. Акълът ни има нужда от време на време да напусне обиталището си, за да може да го оцени и да се върне отново. Друг е обаче въпросът, когато литне този акъл след някого, та хич и не мисли за връщане. Ей това е необяснимо, непредвидимо и обикновено – непоправимо.
Захласваш се по един-единствен човек, залиташ към очите и ръцете му, кардиологията и психологията свиват безсилно рамене, а биохимията доволно се подсмихва.
Лексикологията го определя най-често с думата любов. Думите за това състояние всъщност са неизброимо много, но колкото по-силно те обсебва, толкова повече онемяваш. Безсилна работа са думите. Все ти се струват бледи и неточни, за да обясниш колко е единствен обекта на чувствата ти и самите тези твои чувства.
Хвърляш се с главата надолу в морето от любов, а в тези води още никой не е роден плувец. Е, може да се задържиш над вълните, можеш да се оставиш да те носят, може да се присламчиш към другия и прехвърлиш тежестта си на гърба му, можеш и за нещо да се хванеш – отломка от предишна разбита лодка, зарязан спасителен пояс от чужд кораб, ненужен вече другиму буй, удавник и за сламка се хваща. Да се преплува това море е невъзможно.
Пък и какво ще правиш на другия бряг? Той така или иначе ще се окаже същия самотен остров, от който си се бухнал във вълните на любовта. Никой не си пожелава завинаги романтичната уж съдба на Робинзон Крузо. Всеки търси своя Петкан. И всеки си губи акъла, щом го срещне. И в 90% от случаите (завишавам, завишавам, та да сме отчаяни оптимисти) се оказва, че Петкан е Срядан или Съботан, че морето е ужасно студено или безобразно плитко, че борбата с омайните високи вълни е била абсолютно безсмислена, че си джапал на едно място, а този, заради когото си си изгубил акъла просто е скочил да се поразхлади от жаркото слънце и отново се е качил върху сигурната палуба на корабчето за разходка или на луксозната яхта на собственото си удобство.
В останалите 10% (не забравяйте за оптимизма) заедно гребете в перфектен кроул или отчаян бруст, борите се с вълните, гмуркате се в дълбокото и се възхищавате на подводните красоти, поемате си въздух и се целувате на фона на огнения изгрев, събирате носещите се покрай вас поизгнили дъски, клони, клечки, парчета от въжета и сколасвате да натаманите що-годе приличен сал, та да се кротнете на него и да си починете. От какво да си починете?
От изтощителното плуване, от блъскането насам-натам, от несигурното под краката ви, от мъртвото вълнение… Абе от цялото това море от любов, в което сте скочили главоломно и доброволно. Е, то изобщо не е до колене. До колене е детския басейн в петзвездния хотел. Ама там не си губите акъла, защото сте си платили сметката. Преди това, разбира се, сте си я направили – може ли, или не може да си го позволите. И за колко точно време. Тоест с акъла си.
Та да се върнем отново на сала, няма да го оставим на произвола на съдбата. Не казвам, че не можете да сте щастливи цял живот на него и пак да посрещате изгревите и залезите прегърнати, да го потягате непрекъснато с каквото Бог разпръснал по вълните, да се стараете да го направите, колкото е възможно по-надежден и сигурен, въпреки че сигурността сред морската стихия е афиф работа, но пък ще ви е интересно, разнообразно и самоотвержено.
Някои предпочитат бурите пред тихите пристани. Точно те почти не си задават разочаровано въпроса „Къде ми беше акъла?”, а възторжено пляскат с ръце „Къде НИ беше акълът!”. И продължават да плават все по-уверено. Напред.
Припомнете си още от Маргарита Петкова в Edna.bg:
Щастието е между печката, мивката, пералнята... и с 12 яйца
Точно на мен ли ще се случи това?
