Михаела Петрова
Неволно дочух разговор на две млади момчета в метрото. Едното показа снимка в телефона си на другото. Чух: „Пич, тя просто дяволски прилича на майка ти. Това въобще не означава, че е за теб”.
Хареса ми, че живеем във времена, в които млади момчета, може би студенти или последен клас в гимназията, с ранички и вероятно не особено четящи /поне не специализирана психологическа и философска литература/ знаят онова, за което родителите им трудно си дават сметка. Онова, което се водеше голямо откритие в психологията на Юнг.
Спомних си колко пъти съм си падала по някакви мъже, които по нещо приличат на баща ми. Дори да е нещо глупаво като метална самобръсначка с ножче, което се завива в нея. Или които са увлечени по спортове, по които той се е опитвал да ме запали. Не винаги успешно, но това няма значение.
На възрастта на тези момчета вече бях прочела, че Юнг нарича мъжкия принцип в душата на жената – анимус, а женският в мъжката природа – анима. И че според него ние ги прожектираме върху човека, в когото се влюбваме. Вече по-голяма, си дадох сметка и че това обяснява „изтрезняването” – онзи момент, в който вече не си влюбена и казваш: „Това категорично не е същият човек, в когото се влюбих”. Можеш дори да възненавидиш и ретро самобръсначката му и досадните спортове.
Позволи си да загубиш онова, което познаваш до болка и ще спечелиш
Въобще, колкото и да ни се иска да сме самостоятелни личности веднъж навършили 18, емоционалното наследство, отпечатано в нашата емоционална памет от родителите, определя изборите ни на партньорство много дълги години наред. И съвсем банално се проявява като привличане и бунт към бащата. Респективно при мъжете – към майката.
Но казусът с майката е малко по-сложен и тъй като това не е мъжки сайт, сега ще го отделя на купчинка встрани и няма да се занимавам с него. На когото му е интересно, може да изгледа повечето филми на Педро Алмодовар.
Сега обаче, когато чух разговорът на тези тийнейджъри, репликата „Това въобще не означава, че е за теб” се заби като пирон. „Как не съм се сетила, независимо колко пъти съм го изживяла?!”. „Кой е за теб, при положение, че в тази реалност винаги прожектираме някакъв анимус или анима върху другия?”.
И ми хрумна ето това: принципно, е добра новина, че в нас живеят и двете полярности. И колкото по-балансирани са те, толкова по-качествено е усещането ни за стойност. Толкова повече тежест и сила дава на всичко, което правим. Много хубаво е, че идваме на този свят със собствен код, който обединява мъжкия и женски принцип.
Но в периода на отглеждането ни от родителите, нашите собствени анимус и анима се изкривява от характера и нравите на първите пораснали представители на двата принципа, които срещаме в живота си – мама и татко.
Какъвто и първоначален отпечатък да носи нашата душа, той е получил ДДС – данък добавена стойност от външна опитност. Тя се вменява на детето като правила и убеждения, създавани от хилядолетия. Когато сме млади, може да чувстваме, че това, което виждаме като взаимоотношения, не е нашето. Но колкото повече порастваме и забравяме кои сме и какво е предназначението ни в този свят. Започваме да се съмняваме в това, което не ни харесва и се насилваме да приемем онова, което е общоприето. Накратко, това е историята на всички несполучливи връзки, бракове, проляти сълзи и вцепеняване: „какво пак се обърка?”.
Нищо не е объркано. Просто, при несполучливите връзки привличаме другия с ДДС-то, получено от избора на родителите ни. В момента, в който се влюбим, автоматично пускаме прожекционния апарат. И влизаме във филм, в който анимусът в нас прожектира последно сложените емоционални отпечатъци – тези на бащата, когото познаваме. Така покрай хубавото, приемаме и цял куп недостатъци на любимия.
Кога ще дойдат добри времена и за нас
Такива, с които сме свикнали от деца, сякаш са най-нормалното нещо. „Мъжете правят така”. Когато ни писне, когато моделът започне да се повтаря сякаш безкрайно, стигаме и до „повече няма да се занимавам с мъже”.
Добре, ама все пак има някакви двойки, които са си готини и изглежда някак са избегнали капана на този модел. Как им се е получило?
Замислих се, прерових файловете на повечето такива двойки, които познавам. И ми направи впечатление следното: онези, които са се справили с премахването на родителското емоционално наследство или са се отделили напълно от семейството си на ранна възраст, около 18-19. Или са се сдобили с чудото на хубавата връзка на по-голяма възраст, някъде след 40-те.
Любов моя, моля те, не прави всичко за мен
Какво означава това? Спрели ли са по някакъв начин „прожектирането”? Не. Тази реалност е такава, че винаги прожектираме. Но когато се освободим от добавените емоционални клишета на родителите, се свързваме с истинският анимус/анима, който носим в собствената си душа.
Той има други характеристики – нашите собствени и привлича в живота ни партньорство, което пак може да не е някакво идеално според другите хора, но на нас ни отива. Тогава душата се отървава от клопките на миналото, на традиции, които вече не вършат работа и продължава по своя еволюционен път.
И тогава вече любовта към другия е едновременно и любов към себе си. И така...
