Ден преди Св. Валентин Емил Кошлуков беше написал много мъдър статус в социалните мрежи: "Само искам да ви припомня - забелязали ли сте, че винаги се влюбваме в най-страхотния човек на света, а се разделяме с пълен идиот? Нищо не казвам, просто наблюдение."
Вече съм писала, че има начин да запазим обичта си при раздяла и колко е важно това за нас самите в "Ухажването наобратно".
Този път ще обърна внимание на това кой е страхотният човек, в когото се влюбваме. И защо моментът на поникването на крилата и пърхането на пеперудите в стомаха толкова много ни вдъхновява да дадем най-доброто от себе си. И да го интегрираме с лекота, вместо да водим тежки битки с вътрешните си съпротиви по отношение на това, което можем или не можем.
Всички знаят, че когато се влюбят, се оказва, че могат неща, за които при други обстоятелства не биха се мръднали от леглото.
Когато кажа за каквото и да било, че ми е трудно, не бих го направила или "ооо, това не съм аз", се сещам как през зимната ваканция в 7-ми клас с една приятелка ставахме всеки Божи ден в 5 сутринта, за да хванем рейса за Боровец, където беше момчето, в което тогава бях влюбена.
А после гонехме следобедния рейс, за да бъдем в 6 вечерта на кънки, където беше момчето, в което тя беше влюбена. Важно е да уточня, че те двамата не подозираха за нашата любов. Тя сама по себе си ни караше да се вдигаме в студените тъмни сутрини и да лягаме приятно уморени и изпълнени с копнеж да спортуваме, да се движим, да правим неща за себе си в споделеното им присъствие.
В годините след това много пъти съм казвала – това никога не бих го направила сега. Камо ли, заради мъж, който не ми обръща внимание. Факт. Заради някой, който не ми обръща внимание. няма да го направя. Но близо две години съм ставала всяка събота в 5 часа, заради едно гадже, на което му беше много важно да "хваща" изгрева по фотографски причини.
А това с ранното ставане при мен е в графата "ооо, това не съм аз". Да ме извади някой от тази зона на комфорт е много трудно. Да се самоизвадя – направо невъзможно. Дори си родих дете, което като невръстно бебе спеше до 9 сутринта.
Но по онова време бях осъзнала колко ми липсва връзката с природата. Като градско момиче, което никога не си е имало село, аз съм от тази порода, която е пуснала корени в града. В един момент реших, че така не може. Ще ставам и ще ходя на Витоша през уикенда. Никога не го направих. Докато това гадже не се появи в живота ми, за да ми се наложи да се вдигна в тъмни зори и да ходя да се свързвам с природата.
Разбира се, заради тази несправедливост – да ставам толкова рано в почивния си ден заради изгревите му, той пък от своя страна трябваше да ми се реваншира подобаващо, като изпълнява мои сексуални желания. Въобще, човек винаги може да намери някакъв забавен начин да превърне съпротивите си в удоволствие и забавна игра.
Когато бях млада и реших, че искам да бъда част от артистичния и журналистическия свят, се влюбвах само в актьори, писатели, художници, журналисти.
Когато реших, че искам да повиша финансовата си култура, се влюбих в човек, който правеше пари от въздуха, както се казва. Беше му много смешно, когато му задавах въпроси в това отношение. Да си се занимавам с моите работи, отговаряше.
Той ще се погрижи за останалото. След като се разделих с този идиот, който разбира се, се грижеше за всичко, когато сме заедно и за абсолютно нищо, когато не съм някъде наоколо, бях достатъчно вдъхновена и ядосана едновременно, за да си дам труда да се ограмотя.
Та, така с влюбването... Има един филм на Уди Алън, в който героят му имаше дъщеря, която не можеше да си избере професия. Влюбваше се в разни крайно неподходящи пичове и решаваше, че иска да бъде това, което са те. И когато към края на филма, уж улегнала покрай разделите с всички тези пълни идиоти и твърдо решена да разбере коя е тя и какво иска от живота, един случаен човек на летището я попита с какво се занимава. Тя отговори уверено: "Зависи от момчето".
Може да изглежда малко инфантилно тази работа, но както е ставало дума и друг път, всяко повърхностно преживяване на някоя универсална истина е инфантилно. И носи повече объркване и разпиляване, отколкото яснота и приемане на многообразната ни същност.
Изводът е ясен, предполгам. Страхотният човек, в когото се влюбваме, сме самите ние. Идиотът, с когото се разделяме – също. Ако някъде у нас не дреме онова, което ни вбесява у другия, няма начин да си го "сложим на сърце". Но сега няма да говоря за това.
Предпочитам да ви дам идея да си спомните за какво са ви вдъхновили всички ваши любови. Какви качества сте развили заради тях, какъв свой талант сте преоткрили, колко километра сте пропътували, как сте преподредили приоритетите си. Другият е огледало на онова, за което вече сме узрели да бъдем и изразим.
Така че, ако имате някакви нови творчески планове за себе си – нов бизнес, дом, творчески проект, умение, което да развиете или към което да се върнете след дълга пауза, намерение да започнете да спортувате, да се свържете с природата, да се научите да правите балас между даването и получаването, или някоя по-висша цел като безусловната любов... каквото и да било, напишете си един списък.
И противно на онова, което биха ви казали всички стратези по успеха, не се напъвайте да правите никакви резки движения по изпълнение на тези планове.
Както вече е модерно да се казва: "Дайте ги на Вселената". Тя ще ви изпрати най-подходящия човек, в когото да се влюбите или дете, или подходяща среда, за да изпълните неусетно и с лекота точките от списъка с всички невъзможности.
А когато дойде време за раздяла, никога не забравяйте, че страхотният човек, в когото сте се влюбили, е собственият ви потенциал. Да смятаме, че не може да го развиваме без човека или средата, които са ни помогнали да го открием, е зависимост. Както всяко друго пристрастяване.